Кръгът около нея се затвори.
Бърборенето бе спряло. През повечето време Питър не бе в състояние да долови почти нищо през мъглата на собственото си изтощение и глад, но въпреки това научи достатъчно.
Рул. Фин и хората му се готвеха да нападнат Рул, ала той не бе в състояние да помогне нито на селото, нито на себе си.
Лежеше проснат в клетката си, близо до задната решетка. Дрехите му бяха изпокъсани — мръсни дрипи, завързани с парчета канап, за да не се разпаднат. Тялото му не беше в по-добро състояние: цялото покрито с кръпки от полузараснали рани, отворени язви, пресни следи от ухапване; купчина кости, облечени в дрипава кожа.
Ала той беше единственият оцелял. През последните няколко дни Фин изглеждаше изпълнен с разкаяние. Наоколо не се виждаха никакви Променени. Празни клетки, пропити с вонята на предишните си собственици — миризмата се бе вляла в желязото като кръв. И само времето щеше да я заличи.
Дейви също го нямаше, макар че Питър не беше го убил. Дейви бе придобил голяма бързина и увереност. Учеше се бързо. Накрая Фин го отведе… може би онзи ден. Или поне така му се струваше. За него дните не означаваха нищо. Единственото, което имаше значение, беше да спечели следваща схатка, за да получи своята половин чаша вода и парче хляб.
„Оставил е Дейви за накрая като черешката на сладолед.”
Дали беше в състояние да се бие? Той сви лявата си ръка, а с дланта на дясната притисна мястото, където момичето го бе ухапало, разкъсвайки плътта му чак до костта. Не помнеше много — Всичко бе станало толкоба бързо, — ала тя бе една от примитивните Променени, целите изтъкани от зъби, сбирепи очи и дива енергия. И беше много бърза с краката. Може би защото тъкмо се бе подкрепила. Малко бе останало да го изяде целия.
Но той също се учеше. Очите му се плъзнаха към тялото. Езерцето крьв, надигнало се от кратера, който бе прокопал със зъби на шията ѝ, беше замръзнало на камък. Цялото това време в компанията на Променените все пак се бе отплатило; взимайки пример от тях, той бе прегризал гърлото ѝ. И, божичко, кръвта действаше така омайващо. Тя беше течност. И влага.
„Жаден. Толкова съм жаден.“
Но следващия път, когато отвореха вратата на клетката му, вътре най-вероятно щеше да влезе Дейви. И това щеше да е за последно. О, със сигурност нямаше да се предаде без бой, но Дейви щеше да го убие, при това бавно, освен ако не извадеше късмет. Както изглежда, Дейви имаше слабост към удушаването. Фин му позволяваше да упражнява уменията си върху другите Променени. Понякога минаваха пет, десет, дори петнайсет минути, преди Дейви да се измори и с едно последно силно стискане да сложи край на мъките на своята жертва. Първия път Дейви упорито мушкаше с пръст очите на мъртвото дете. Сякаш не можеше да проумее защо хлапето, което току-що бе убил, не ставаше да се бие.
„Боже, дано поне стане бързо. — Той преглътна, усетил как риданието си пробива път нагоре към гърлото му. — Може би това е някакво наказание, само че аз вършех каквото смятах за правилно и каквото трябваше.“
- Р-Рул. — Устата му лепнеше от засъхналата кръв. — К- какво… с-смяташ да п-правиш?
- В Рул ли? — Фин закачи радиостанцията на кръста си. — О, малко страх, малко паника. Нали знаеш, всички онези типични за американците неща, в които сме много добри.
- Но защо? — Питър преглътна и лицето му се изкриви в гримаса при вкуса на мъртвото момиче. Събра дос- татъчно слюнка да се изплюе, но тъй като нямаше сили, пенливата храчка потече по брадичката му. — Какво с-са ти направили?
- Питър. — Този път Фин не се усмихна, с което му направи услуга. — Нима точно ти ми задаваш този въпрос? Но не се тревожи. И през ум не ми минава да те оставя някъде. Ти идваш с нас, друже. Искам твоите хора хубавичко да те разгледат. Но първо трябва да се погрижим за тази отвратителна рана от ухапване. После ще те изчистим и ще те нахраним, за да завъдиш малко месо по тия кости. Ще станеш като чисто нов. Нов ден, нова зора, нова Земя. — Фин мушна ръка в една раница и извади връзка дрънчащи ключове от джоба на работните панталони, които изрови отвътре. Пъхна единия в ключалката. — Изпитвам голямо уважение към теб. Беше подложен на сериозно изпитание — едно пътуване до тъмните дълбини на душата.
Добре, този тип определено беше луд. Питър се напрегна, щом вратата на клетката се отвори на стенещите метални панти. Заобикаляйки кръвта, старецът се приведе, докато не застанаха очи в очи, само на няколко стъпки един от друг.
- Казват, че всеки човек има слабо място. Но не можах да открия твоето, Питър, или поне засега — каза Фин. — Ти си неизчерпаем източник на енергия. Никога не се отказваш. Това е достойно за възхищение, друже. Но може би има разлика между това, което сам причиняваш на себе си, и това, което някой друг ти причинява. Вероятно хипотезата ми е била напълно погрешна.