- За какво… — Трябваше да събере достатъчно слюнка, за да продължи. — За какво, п-по дяволите, говориш?
- Просто размишлявам — отвърна Фин, след което пъхна ръце в раницата и извади отвътре пластмасова бутилка, пълна с вода. Шишето сигурно е било държано в снега, зашото по него трептяха кондензирали капчици вода, които, подчинявайки се на гравитацията, се затъркаляха по пластмасата, отцеждайки се по пръстите на Фин. — Има натиск отвън — като изтезанията, околната среда и така нататък — и, разбира се, натиск, който идва отвътре.
Питър почти не го слушаше. Погледът му шареше между търкалящите се капчици вода, пръстите на Фин и онова малко парченце лед, което подскачаше в хладната вода. Жаждата му за вода беше толкова неистова, че трябваше да впрегне цялата си воля, за да не сграбчи ръката на стареца и да оближе насъбралата се там влага.
- Мисля, че допуснах сериозен пропуск в първоначалната си хипотеза — продължи Фин, докато развиваше капачката. — Волята за оцеляване също представлява един вид натиск. До този момент ти давах стени, които да събаряш, препятствия, които да преодоляваш, и някого, когото да мразиш. Пропуснах обаче да си задам въпроса какво би се случило, в случай че тези стени внезапно изчезнат. — Фин му предложи отворената бутилка. — Ако не ти остане друг, когото да мразиш, освен себе си.
„Той ми дава вода. Наоколо няма пазачи, Дейви също не е тук и той няма да ме убие.“ Това беше единственото, което успя да си помисли. Усети гореща вълна на признателност, нелепа и ирационална, от която му се доплака. Позволи на Фин да намести бутилката на устните му и да подкрепя тила му, докато самият той пиеше жадно, а ледената вода се стичаше от устата му, разливаше се надолу по шията и експлодираше в празния му стомах с такава сила, че го накара да простене от болка.
- По-полека, друже, не бързай толкова — измърмори Фин почти любящо. Той не оттегли бутилката от устните му, но продължи да говори, докато Питър гълташе. — Така че ето какво си казах: „Фин, трябва да сложиш край на заплахите и на този натиск. Като караш момчето да се бори за живота си, може никога да не научиш това, което те интересува“.
- Какво… какво стана? — възкликна Питър. Не бе останала дори капчица вода. Той се облегна назад с въздишка. Водата се плискаше в стомаха му. Сигурно щеше да му прилошее; не беше изключено дори да я повърне всичката. Ала не му пукаше. Главата му се въртеше, гладът отново бушуваше в тялото му: нещо се бореше за живот вътре в него, което можеше да го разкъса надве.
- Накрая всеки се пречупва. — Фин завъртя капачката на шишето. — Дори Исус се е пречупил накрая. Но не заради онова, което другите са му сторили. Неговият натиск е било съмнението, идващо отвътре, но той винаги е имал избор. Просто сме свикнали да се оправдаваме със съдбата, когато вече е твърде късно да променим решението си. Накрая осъзнах, че твоят избор трябва да си остане твой, а не мой. Единственото, за което мечтае един човек в разгара на битката, е да оцелее.
Нямаше никаква представа за какво изобщо говореше Фин. Виеше му се свят и твърде късно се запита дали водата не е била инжектирана с нещо. „Убива ме нежно“ — помисли си той и едва не се изкиска. От водата се чувстваше леко замаян. Но за сметка на това гладът му се бе изострил, сякаш някой разсичаше корема му с нож, и когато стомахът му се сви от болка, той положи усилие на волята да не простене.
Оттатък клетките отекна дрьнчене на ключалка и щом вратата се отвори, в затвора нахлу студен въздух.
- А — възкликна фин и погледна часовника си, след което се изправи. — Точно навреме.
Трима пазачи водеха Дейви с помощта на прътове с примки на края, закрпени за широкия кожен нашийник. Промененото момче беше напълно облечено в същата униформа, каквато носеха всички от разнородната банда на фин.
Сърцето на Питър подскочи в гръдния му кош. Значи, всичко е било само номер. Фин му е дал вода, за да събере сили за един последен рунд.
„Продължавай да се бориш. — Използвайки стената за опора, той се изправи на крака, докато пазачите водеха Дейви по пътеката между килиите. Искрящите очи на детето се приковаха върху Питър, а ноздрите му се издуваха също като на хрьтка, нетърпелива да се спусне след някоя лисица. Питър се плъзна по стената, а после и по редицата метални прътове, докато накрая не се озова в ъгъла на килията. Ако използваше железата за опора, би могъл да го изрита. По-добре, отколкото Дейви да го спипа в средата на клетката. — Стига да можеш, изритай го в лицето. — Той обви ръце около студените железа. — Каквото и да става, само не се предавай.“