- Така е добре — каза Фин, щом пазачите стигнаха до килията. — Останете там. — Фин взе отново раницата и щом я отвори, главата на Дейви внезапно се завъртя към стареца. Промененото момче се напрегна, повдигайки се на пръсти като хлапе по време на Хелоуин, което се опитва да изрови любимия си бонбон от купата с лакомства. — Съжалявам, Дейви, но това не е за теб — каза Фин, след което се ухили, протегна ръка към Дейви и разроши косата му. Промененото момче изобщо не реагира.
„Божичко. — Сърцето на Питър заби по-силно. — Превърнал го е в домашен любимец.“
- Да започваме — каза Фин и извади от раницата пакет, увит в бяла хартия. Восьчна хартия? Питър не беше сигурен. Той проследи с поглед Фин, който се наведе, остави пакета на земята и разгъна хартията. Във въздуха се изви пара, наситена със сочния аромат на току-що изпечено месо и идеално запържена мазнина.
От устните му се отрони стон, преди да успее да се овладее. Под езика му се насъбра слюнка и гладът се надигна като чудовище, което се опитваше да го стисне за гърлото.
- Мирише добре, нали? Няма нищо по-хубаво от една добре приготвена пържола. Надявам се, харесваш месото средноизпечено. О, да знаеш, че е прясно. Заклано е тази сутрин. — Фин повдигна кожичката с върха на ножа си, за да може Питър да види кръстосаните ивици, оставени от скарата…
И избледнялото червено татуирано сърце.
Отначало нищо не разбра. Стоеше с вренчен в татуировката поглед, докато мозъкът му се опитваше да разреши загадката, сякаш е сложна геометрична задача. Там имаше месо и… татуировка; пържола и…
- Н-не! — ахна той, след което се отдръпна, притискайки се в решетките. Не можеше да прецени кое е по-лошо: неспирното болезнено дращене на глада му, който отказваше да спре — защото ароматът на това месо беше толкова силен, а самият той наистина умираше от глад, — или внезапната студена прегръдка на ужаса. — Това… няма да стане. Не можеш да ме накараш да с-сложа това нещо в у-устата си. Не можеш да ме накараш да го изям.
- Дори не ми е минавало през ума. Питър, не чу ли какво казах? От сега нататък изборът е твой. Без заплахи. Без болка. И никакви Чъкита, готови да избодат очите ти. Измивам си ръцете от тази битка. Сега си само ти, Питър — той посочи с ножа, — и това парче месо. Тази битка е с теб самия. Тук има храна и това е единствената храна. Така че яж, за да оцелееш.
- Н-няма. — Той заплака. Краката вече не го държаха и той се свлече на мръсния окървавен под. — Просто… не мога.
- Напротив, можеш — отвърна Фин. — Разбира се, че можеш. Въпросът е дали ще го направиш? Заради натиска, Питър, нали разбираш? Във всяка битка, пък била тя и душевна, човек би направил всичко, за да оцелее. Светци има само в приказките и легендите. Може да не се пречупиш днес или утре… но скоро и това ше стане.
„Не. — Питър извърна лице към решетките. Миризмата на сочно печено на скара месо беше неустоима. — Не, няма. По-скоро бих умрял, бих…“
- Гледай и се учи, Дейви — каза Фин. — Гледай и се учи.
Оставаха два часа до зазоряване, небето приличаше на черна купа, поръсена със звезди. На подскачащата светлина на челника ивицата сняг между лагера и църквата се извиваше като яркозлатиста панделка. Люк се движеше с лекота, ала от триото, изглежда, се забавляваше само кучето — жълт лабрадор, който вървеше уверено напред, като махаше весело с опашка. На всеки шест метра то се спускаше назад и подканяше Синди с окуражителен лай.
- Добре — изпъшка момичето. Не беше майстор на ските, но при все това можеше да изкара няколко километра. Или поне така смяташе. Имаше чувството, че цял ден е била на тези ски, а не само четирийсет и пет минути. — Идвам.
В подножието на стъпалата, водещи към църквата, тя спря и пое мощна струя студен въздух, докато накрая не усети сърцето си, пулсиращо в ушите. Когато дишането ѝ най-сетне се възстанови и тя престана да плюе, Люк каза:
- Може би трябва да го оставим на мира. Да му дадем малко пространство, както казаха Мели и Уелър.
- Да вървят по дяволите. — С помощта на щеките разкопча ските си. — Не е мръднал оттам цели два дни. Не е хубаво да оставаш сам толкова дълго.
Люк изправи ските си и ги забучи в снега.
- Откъде знаеш кое е най-добро за него?
- Майка ми беше психиатър. — Синди закрепи ските си до неговите. — Тя казваше, че човек трябва да помага на хората да си върнат желанието за живот. Искам да кажа, може да си изгубил близък човек, но наоколо има и други, които държат на теб. — Тя намести раницата по-високо на гърба си. — Така че сега ние сме тези други за Том.