Лицето на Люк се изкриви, сякаш бе подушил нещо противно.
- Може би ще е най-добре да остана тук с кучето. Нали знаеш, да не би Чъкитата случайно да се появят.
- В радиус от осем километра оттук няма да срещнеш нито един Чъки — отвърна Синди. Макар че ако бяха напълно сигурни в това, кучето нямаше да е с тях. Немалко Чъкита бяха оцелели след срутването на мината и наводнението, така че в момента никой не можеше да каже къде точно се намират. Уелър и Мели смятаха, че част от тях са се насочили на север към Рул. Ако беше така, чудовищата съвсем скоро щяха да се сдобият с компания. Тя изгледа сурово Люк. — Хайде. Не бъди такъв страхопъзльо.
Люк накара кучето да легне на земята, след което двамата със Синди се заизкачваха по стъпалата. Вътре в църквата беше сумрачно и студено като в гробница. Те заобиколиха нефа и поеха по една странична пътека, водеща към стълбището и потъналата в прах библиотека на третия етаж. Под камерата за тръбите на органа имаше капак на пода, откъдето стигнаха до спираловидно желязно стълбище, което водеше право в камбанарията. В кулата имаше седем стълбищни площадки, до които се стигаше по железни стъпала, заковани за стените от варовик. Южната половина на седмата площадка беше заета от отдавна замлъкнал карийон471 с дървена конструкция. С всички тези педали, лостове и въжета, закачени за двайсет и трите камбани, карийонът заприлича на Синди на огромен тъкачен стан. Или може би на паяжина.
На върха на последната желязна стълба Синди се пресегна и повдигна масивната дървена капандура. Капакът изскьрца и вълна от студен въздух заля главата и раменете ѝ.
- Ехо, Том — извика тя и изкачи последните стъпала. Камбанарията беше открита от всички страни и тя хвърли поглед на север, разкъсвайки мрака с лъча на фенерчето си. От тази страна се откриваше отличен изглед към мината. Всъщност… към каквото бе останало от нея. Беше убедена, че Том ще избере тъкмо тази наблюдателна позиция, и наистина се оказа права — той седеше изгърбен на високия стол, наметнал обемист спален чувал на раменете си, а пушката с оптичен мерник, носеща име на момиче, стоеше подпряна на каменната стена. Той не се обърна, но от начина, по който наклони глава, момичето разбра, че е буден.
- Синди е. Донесох ти нещо за ядене.
Отговор не последва. Не че очакваше друго. Останалата част от камбанарията беше потънала в мрак под сянката на камбаните, които висяха от вертикални подпори, разположени зад жалузите под формата на решетка. Вярно, че осигуряваха известен подслон, но въздухът тук горе беше много по-студен и Синди започваше да замръзва. Тя потрепери, щом вятърът облиза потта от врата ѝ. Усети Люк зад себе си, който се изкачи по стълбата и затвори капандурата.
- Люк също е тук — додаде тя.
Никакъв отговор. Люк я стрелна с поглед, означаващ: „Нали ти казах“, на който Синди не обърна внимание. Тя прекоси камбанарията, остави раницата на пода, разкопча я и извади отвътре термос и чаша.
- Хрумна ми, че може да искаш малко супа. — Когато не получи отговор, тя разви капачката на термоса, при което наоколо се разнесе миризма на пиле. — Пилешка супа с фиде. Всъщност не е истинско фиде. Използвах бульон на кубчета, китайски спагети и…
- Благодаря, Синди. — Гласът на Том беше толкова слаб, че едва го чу. Без изобщо да поглежда към нея, той додаде: — Наистина не съм гладен.
Усети, че Люк се размърда, но не се обърна. Щеше ѝ се той да каже нещо. Едно „здрасти“ щеше да е добро начало.
- Да, знам — отвърна тя. Това ли беше най-подходящият отговор? Може би не. Боже, как съжаляваше, че майка ѝ не е тук. — Когато боледувах, мама ми приготвяше пилешка супа. Затова си помислих, че може да ти дойде добре. Да те ободри. — Ама че неумел опит. Да си тъжен, не е никаква болест. Това е нещо човешко. Тя остави внимателно термоса до стола и извади от раницата три вързопа. — Приготвих ти и сандвичи. Не са нищо особено. Само фъстъчено масло и няколко пакетчета леко воднист мед. Щях да донеса и кафе, само че… — Само че какво? „Само че изобщо не си мигнал, а имаш нужда от сън. И освен това кога смяташ да слезеш долу и отново да се превърнеш в стария Том?“
Той пое дълбоко въздух и когато Синди вдигна поглед към него, момичето за малко да извика от изненада. И преди беше достатъчно слаб. Но сега видът му беше изпит; скулите му бяха изскочили, а кожата на страните — хлътнала. Устните му, чиято кожа бе изгризал, бяха разкървавени.