- Не, работата ни сега е да се грижим за Крис — отсече Сара.
- Но тук не ти трябваме и двете. — Потръпвайки, Лена изтри лепкавата си длан в бедрото и на джинсите ѝ се отбеляза пурпурен удивителен знак. — Отивам да доведа Кинкейд. С Нощ ще стигна там за петнайсет, най-много двайсет минути.
- Трябваш ми тук.
- Повече, отколкото ни трябва лекар ли?
- Да. — Сара се изправи рязко от дивана. — Налага се да го съблечем, за да проверим дали няма и други наранявания. Ще донеса гореща вода. Снощи напълних резервоара, така че…
- Откажи се — обади се Тори. — Няма никаква гореща вода. Котелът е спрял. Нали затова е такъв студ в къщата.
- Какво? — смая се Сара. — Джес никога не оставя котела да изгасне.
- Да, но снощи го е оставила, което е странно, като се има предвид, че беше на крак до късно. Малко след полунощ, когато слязох долу да си налея чай, видях Нейтън заедно с Джес. Двамата бяха в кухнята и аз случайно дочух какво… — запъна се Тори. — Чух ги, докато слизах по стълбите.
- Искаш да кажеш, че си подслушвала — заяви Сара.
Тори се изчерви до корените на косата си.
- Ами, аз… — запъна се отново тя.
- О, стига глупости, Сара — обади се Лена. — Хайде, Тори, за какво си говореха?
- Нейтън каза, че Грег довел някакво момче, Пощаден, което било доста зле ранено.
- Момче ли? — Това привлече вниманието на Лена. — Кога? Откъде? Снощи ли, казваш?
- Не. Вчера следобед. Мисля, че е дошъл от околноcтите на Орен, но н-не съм сигурна. Повече не можах да науча, защото Джес сигурно ме е чула и каза на Нейтън да говори по-тихо, така че аз… — Тори преглътна неспокойно. — Просто се върнах в стаята си.
- За да не те хванат, че подслушваш — отбеляза Сара.
- Божичко, няма ли да престанеш най-сетне? — сопна се Лена, след което се обърна към Тори: — Успя ли да чуеш нещо друго?
- Не, но нещо друго ми направи впечатление. — Тори смръщи чело в мигновена гримаса. — Мога да се закълна, че снощи вратата на стаята на Алекс беше затворена. Тогава защо е отворена сега?
- Защото Алекс сигурно е останала да помага на Кинкейд, а Джес е влязла да вземе дрехи, които да ѝ занесе, ето защо — отвърна рязко Сара. — Тук няма никаква загадка и освен това имаме работа за вършене. Тори, ти ще запалиш камината. Аз ще погледна печката на дърва. — Сара хвърли поглед към Лена. — Ще имаме нужда от чисти дрехи. Също и от превръзки, както и от всичко, каквото успееш да намериш. Комплектът за първа помощ е в банята на Джес, в шкафа с хавлиите, на втория рафт.
Лена вече не желаеше да напуска стаята. Ами ако Крис дойдеше в съзнание и наистина се окажеше, че са намерили Пощаден…
„Успокой се. Все още не се знае какво означава всичко това. Само че Крис удържа на думата си. Върнал се е по-рано. Отишъл е в Орен и може би момчето, което е открил…“
- Лена. — Щом вдигна поглед, установи, че Сара я изучава е присвити очи. — Какво има?
- Нищо. — Тя се обърна, преди Сара да е продължила е въпросите, и се втурна в кухнята. Като подскачаше и махаше оживено с опашка, Призрак спря на метър и половина от нея. — Какво има, момче? — Тялото на ваймаранера беше сковано и щом Лена посегна към него да го потупа окуражаващо, кучето се сви уплашено. Тя се дръпна объркана. — Призрак? Какво…
- Лена! — Беше Сара. — Медицинският комплект ми трябва!
- Идвам! — Лена профуча покрай кучето и се спусна към вътрешната врата, която извеждаше в малък коридор, а от там в стаята на Джес.
В помещението се долавяше странната студена старческа миризма на твърде сладникава пудра и мухлясали вещи. Погледът на Лена пробягна по леглото, нощната масичка и старинната тоалетка. На люлеещия се стол от орехово дърво бяха преметнати дълга вълнена пола и пуловер. Очите ѝ се спряха на грижливо оправеното легло.
,Джес изобщо не си е лягала, но се е преоблякла, защото това са дрехите, които носеше вчера.“ Не означаваше ли това, че е излязла да язди по нощница? Ето ти още една загадка за капак на цялата и бездруго странна сутрин. После се обърна и се отправи към банята, но тъкмо когато минаваше покрай разтворения дрешник на Джес, вниманието ѝ бе привлечено от проблясъка на късче месинг. Отначало ѝ хрумна, че това може да е обица, която Джес е изпуснала. Но тогава най-сетне проумя какво вижда.
„Какво?“ — помисли си тя смаяно.
8
Преди да заживее в Рул, Лена често се бе изкушавала да тегли куршума на Кръшьр Карл. Пастрокьт ѝ беше запален ловджия; това важеше за повечето амиши. Проблемът беше, че Кръшьр Карл не разполагаше с пистолет, а ловджийските пушки и винтовките му бяха прекалено дълги. Нещо по-лошо, пастрокьт ѝ ги държеше в един заключващ се с катинар шкаф, от който единствен той имаше ключове. (Така че, когато шансът ѝ се усмихна преди една година, тя бе използвала нож. И той бе свършил работа.)