„Момичето. Явно нея е оставил да…“ Синди дишаше тежко. Какво е правилно да се каже в такъв момент? Опита се да си представи какво е да гледаш отстрани как едно момиченце избухва на парчета. Майка ѝ не ѝ позволяваше да гледа филми и да играе на компютърни игри, в които имаше насилие. Какво караше хората да смятат, че в убиването, пък било то и наужким, може да има нещо забавно?
- Споменът е също като кръвта. Колкото и да се опитваш да я отмиеш, петното завинаги ще остане там. — Последва дълга пауза. — А сега си вървете — каза Том. Гласът му отново бе станал безжизнен, лишен от всякаква емоция. — Не се тревожете. Добре съм.
- Аз обаче не съм — отвърна Люк. Лицето му беше бяло като платно, а в очите му имаше сълзи. — И мисля, че скоро няма да се оправя. Аз съм виновен. Аз те накарах да си тръгнеш. Ако не бях аз, щеше да останеш. И може би щеше да я спасиш.
- А може би не — отвърна Том, а Синди си помисли, че ако гласовете бяха нещо материално, гласът на Том щеше да е от камък. — Тя беше прекалено далече. И сега и двамата щяхме да сме мъртви.
„Каквото е желанието ти в момента. — Вече знаеше това без капка съмнение. — Иска ти се да бе умрял заедно с нея.“
- Люк, няма нищо срамно в това да избереш живота — каза Том.
- Тогава се вслушай в собствения си съвет — отвърна Люк, докато сълзите се стичаха по лицето му. — Защото искам да останеш жив, но ме е страх, че ти не го искаш. Страх ме е, че ще сложиш край на живота си, и то заради мен.
- Не, Люк — отвърна Том. — Ще бъде само заради мен. Но няма защо да се тревожиш. Никога не бих ти причинил такова нещо.
„Може би не тук и не сега“ — помисли си Синди. Може би щом престанеше да се взира, щеше да отиде някъде да умре сам. Просто ще легне някъде и ще заспи завинаги.
Сякаш прочел мислите ѝ, Люк каза:
- Но никога няма да знам със сигурност, освен ако не се върнеш. Съмнението ще остане завинаги. Тогава ти казах, че не мога да си тръгна без теб, и сега също няма да тръгна без теб, нито пък после, когато нападнем селото.
- Да нападнем селото ли? — попита Том.
- Мели каза, че скоро трябвало да превземем Рул — обясни Синди, след което си рече наум: „Те са деца. А Том има добро сърце, знам, че е така, и той ще иска да им помогне“. — Казва, че трябвало да спасим останалите деца.
- Аз няма какво да търся в Рул — отвърна Том.
- Дори онзи тип, Крис Прентис? — подхвърли Люк, а Синди се намръщи. Може би не биваше да го казва, но от всичко, което Мели и Уелър им бяха разказали за Крис, ставаше ясно, че той е лош човек. — Уелър каза, че Крис я е прогонил от селото, за да могат Чъкитата да я заловят. Не искаш ли да го накараш да си плати за това? — попита Люк. — На твое място щях да го направя.
- Разбира се, че искам — отвърна Том. — И тъкмо това ме плаши. За първи път в живота си искам да убия някого. Искам да видя с очите си как Крис Прентис умира. Искам да съм последното нещо на този свят, което ще види, преди да издъхне. Мисля, че убийството му ще ми достави удоволствие.
- И защо не? — отвърна Люк. — Той го заслужава.
- Не съм сигурен в това. Не го познавам. Само че аз… усещам как… се променят. — Той сви ръка на сърцето си. — Ето тук. Не че го искам, но не зависи от мен. Страх ме е, че отида ли в Рул, то ще надделее.
- То ли? — попита Синди. Гласът на Том не вещаеше нищо добро.
- Онова чудовище вътре в мен — прошепна Том. — Усещам го. Боя се, че отида ли с вас, няма да мога да го спра. Може би дори няма да искам да го направя.
Изведнъж Синди изтръпна от страх, ала просто трябваше да разбере.
- Какво е чувството?
Очите му изглеждаха ужасно: изморени, обсебени и хлътнали дълбоко в очните ябълки. Кръговете около тях бяха морави и оловносиви като плътни облаци, вещаещи буря. Да гледаш в пълните му със скръб очи, беше все едно дълго време да се взираш директно в слънцето — толкова ярко, че бе в състояние да те ослепи.
- Мрак — отвърна Том. — Чувството е сякаш си в пълен мрак.
БЛАГОДАРНОСТИ
Aкo съм научила нещо от работата си с екипа на „Пепел“, това е, че тези хора никога не се отказват, и книгата, която държите в ръцете си, е доказателство за това. Taкa че ми се иска още веднъж да изкажа своите най-искрени благодарности:
На редактора ми, Грег Фъргюсън, който всеки път настояваше да стигна още по-далече, да се разровя по-надълбоко и да разрия точно каквото искам да предам — подкрепата и вярата ти означават много за тен. Но какво ще кажеш за другия сезон? „Игълс“, друже… освен ако не бият „Пакьрс“. Е, хайде, само заради теб тази година кашкавалените пити481 остават в склада.