По негово собствено мнение договорката, която бе сключил с изолираните колонии, отговаряше на израза „едната ръка мие другата“. Питър не беше лош човек, но сделката беше сделка и за него бе немислимо да прави изключения. Само да открехнеш лекичко вратата и да позволиш на някой да наруши правилата, и скоро всички ще научат. А срине ли се цялата система, това ще означава сигурен край за Рул.
- Знам, че е трудно — рече той на Тайлър. — Но никой не е казвал, че краят на света ще бъде лек. Няма на кого да разчитаме освен на себе си.
- Сигурно си прав. — Тайлър помълча за кратко, след което смени темата: — Вярваш ли на онези истории? Че военните набирали купища ловци, които да хванат Променените?
- Не знам в какво да вярвам — отвърна Питър, но това също беше лъжа. Във всеки слух имаше зрънце истина. Това, че военните играеха главната роля, не беше кой знае каква изненада. Дори само една трета от слуховете да излезеха истина, Рул щеше да се окаже изключително уязвим. С всички тези шейсет и няколко странни деца селото разполагаше с прекалено много Пощадени, съсредоточени на твърде малка площ. Вярно, че Зоната ги пазеше, но ако военните наистина бяха замесени, те притежаваха тежко въоръжение, с което можеха да изравнят Рул с лицето на земята. Може би беше дошло време да разтурят селището и да намерят сигурни убежища за по-малките деца, в случай че…
Под себе си той усети как Утопия се подхлъзба и затрополява в забързан несигурен ход. В същия миг Тайлър нададе писък и полетя напред, ала единият му крак остана заклещен в стремето, докато конят му се строполяваше на леда. Питър се наведе, опитвайки се да го хване, но тогава копитата на Утопия поддадоха, сякаш подкосени. Кобилата падна много тежко — с такава сила, че Питър долови ясно пропукването, сякаш от прекършен клон на дърво.
Утопия изцвили високо и мъчително.
А Питър полетя във въздуха.
11
Питър нямаше бреме да мисли, още по-малко да реагира. Побелялата земя се втурна към него, той се стовари тежко върху леда и за част от секундата пред очите му притъмня като неочаквано прекъснат разговор по мобилен телефон. Настъпи затишие като внезапна пролука във времето, след което съзнанието му взе да изплува, усещането в ръцете и краката му започна да се завръща на тласъци и усилващи се конвулсии, сякаш по кожата му пълзеше нещо с шипове и нокти. Някой крещеше името му, ала Питър не можеше да отвърне. Всеки дъх беше мъчителен за него. Конят му цвилеше все така болезнено и, божичко, звуците, излизащи от устата на Утопия, се забиваха като нокти в черепа му.
- Утопия — изхьхри той и името на кобилата прозвуча като хрип. Къде беше тя? Превъртайки се на лявата си ръка, той изви шия, за да погледне нагоре по хълма, и тогава сърцето се преобърна в гърдите му.
Цвилейки от ужас и болка, Утопия лежеше просната по гръб, като се гърчеше и размахваше трите си здрави копита във въздуха. Ала десният преден крак на коня… „Ох, скъпа.“ В гърдите му се надигна вълна на мъка и състрадание. Това, което видя, беше пълна развалина: натрошена дo неузнаваемост окьрвавена кост. Кръв бликаше от разкъсаната артерия и образуваше гъсти струи, стичащи се на вади и оцветяващи пътя в ярко рубиновочервено. Утопия издъхваше. Бедното животно дори не разбра какво…
От лявата му страна, на границата на периферното му зрение, от снега бликна мъничък бял гейзер. Объркан, той си помисли: „Някакво животно?“. Миг по-късно долови едно-единствено отчетливо трак, последвано от свистящо ФШШШШТ.
Питър разбра незабавно какво става, тъй като звукът беше бавен в сравнение с високата скорост на куршума.
- Питър! — Гласът беше на Уелър и идваше от хълма някъде зад него. — Стрелци! Ставай, ставай!
Питър се завъртя с разкъсвано от болка тяло и запъна ръце и крака в снега. „Тайлър… Тайлър беше хвърлен; но къде е сега, къде е детето?“ Питър хвърли трескав поглед през рамо и зърна коня на момчето на около осемнайсет метра по-нататък. Един-единствен поглед беше достатъчен. Животното беше напълно неподвижно и съвсем мъртво, с шия, извита под такъв ъгъл, че опулените очи на коня се взираха нагоре към хълма и право в него. От Тайлър нямаше и следа.