Най-важното сега беше да следи откъде минават и накъде може да я водят и евентуално да измисли план за бягство. Да, но къде щеше да отиде? Не и обратно в Рул. Спомни си свирката, която имаше от баща си и която бе намерила скрита в подплатата на якето на онова момче. Крис се бе натъкнал на него далеч на север, в околностите на Орен. Ето къде трябваше да отиде. Подозираше, че Крис би могъл да се върне там.
„Това ли искам обаче?“ Споменът за Крис — как лежи в безсъзнание по очи в снега — прониза като стрела гърдите ѝ. Вината беше нейна. Крис се бе опитал да я спаси. Искаше само тя да е в безопасност. А Алекс съжаляваше, че не може да го предупреди за Джес и Нейтън и за техния налудничав заговор. Ами това момче, което е негов брат — какво, по дяволите, ставаше тук?
„О, Крис, бъди внимателен. В Рул има много повече сенки и тайни, отколкото пред…“
Лявата ѝ снегоходка се подхлъзна на парче лед. Внезапно изгубила равновесие, тя нададе тих стон на изненада. Левият ѝ крак отскочи във въздуха, но тогава Вълка стисна ръката ѝ още по-здраво и ѝ попречи да падне.
- Бла… — думата се изтръгна от гърдите ѝ някак автоматично, като естествена реакция. Но тя остави вятърът да я отнесе със себе си. „Той не ти е приятел.“ Изпитваше смущение, когато гледаше Вълка.
Но после се замисли за факта, че се бе подхлъзнала, и присвила вежди, сведе поглед към пътеката. Личеше, че се използва редовно, защото снегът беше отъпкан и гладък. В това нямаше нищо странно, помисли си тя; все пак Променените бяха дошли отнякъде. Това беше ритуално място, където убиваха жертвите си. Но кога беше последната силна буря? Да, преди малко повече от седмица беше паднал сняг, спомни си тя. И все пак пътеката беше толкова отъпкана, че тя усещаше как снегоходките ѝ се пързалят и хлъзгат.
„Нещо като ловна пътека. Което означава, че или те, или други Променени често минават оттук.“
Най-отпред виждаше Пъпчивия, който се превиваше под тежестта на Черната вдовица, която висеше преметната през раменете му и все още издаваше хьхрещи звуци. Кръвта от разбития нос на момичето оставяше алена диря в снега.
Тогава Алекс се запита дали Променените не се движеха в кръг. Като се замислеше, в това имаше логика, но въпреки това оставаше проблемът с търсенето и предлагането, нали така? С напредването на зимата напливът от бегълци бе намалял — благословия в известен смисъл, защото Рул също изпитваше затруднения с осигуряването на храна и провизии. От малцината бежанци, които успяваха да се домогнат до селото, само шепа хора получаваха разрешение да останат. Повечето биваха отпратени.
Внезапно носът ѝ се изпълни с издигаща се на облак смесица от миризми. Право напред, помисли си тя. Хвърляйки таен кос поглед към Вълка, Алекс установи, че момчето изглежда равнодушно. Нещо студено, с дъх на въглени като пушек от стари дърва, а също и — тя вдиша отново — един такъв шуплив и леко сладникав… Загнили плодове? По непонятна за нея причина мисълта ѝ направи скок, пренасяйки я обратно в хосписа на Рул и плътната миазма, която изпълваше помещенията, където смъртноболните пациенти чакаха да умрат. Миризмата тук беше подобна. Но това означаваше, че…
„О, боже. — Сърцето ѝ слезе чак в петите. Обземаше я наистина лошо предчувствие. — Но не е изключено да греша. Миризмата може да е отпреди.“
След още деветдесет метра навлязоха в малко сечище. От лявата ѝ страна се виждаше неправилен кръг от сиви камъни, характерни за по-примитивните места за къмпингуване. Така че, като съдеше по снежната покривка, от известно време в това огнище не бе пален огън въпреки миризмата на въглени. Малко по-нататък, от дясната ѝ страна и недалеч от линията на дърветата, имаше дървен заслон с три стени, затънали сред неравните преспи сняг. Там нямаше никого. Е, положението не беше нито лошо, нито непременно добро, тъй като миризмата на гниещи плодове се бе засилила, а във въздуха се усещаше някакъв дъх на застояло и гранясало — като месо, започнало да се разваля. Тя напрегна поглед, изучавайки заслона, ала, като се оставеше настрана купчината празни маслиновозелени найлонови чували, там нямаше нищо. Освен това, като се замислеше, мястото беше прекалено малко, за да предостави удобен подслон на Променените.
Което повдигаше един интересен въпрос. Къде живееха Вълка и останалите? Като се изключеше собствената ѝ раница, която висеше на дясното рамо на Вълка, тези Променени не носеха нищо освен оръжия и може би известно количество резервни патрони, натъпкани в пар- ките им. В заслона не се виждаха никакви вещи. Огнището не бе използвано от месеци. А дрехите на Вълка и на другите Променени бяха силно износени, но не и мръсни. Така че те или изхвърляха мръсните дрехи, или просто ги почистваха. Едно обаче бе ясно: от Енергийния срив насам тези Променени не са живели под открито небе, в снега, понасяйки всички несгоди на лошото време.