Естествено нищо не се случи. Не се появиха нито светкавици, нито небесен хор, нито пък ангели. Само дето кучето изпъшка, а печката избумтя. Внезапен порив на вятъра разтърси къщата и дъските изскьрцаха, но това беше просто голямо количество въздух.
Все едно. Важното беше какво чувства и какво знае. Алекс беше жива и той щеше да се върне за нея. Щеше да я намери или да умре в опитите си да я открие.
- Дръж се, Алекс — прошепна той. — Дръж се.
ПЪРВА ЧАСТ
САМОЖЕРТВА
1
„О, боже, помогни ми, моля те, помогни ми.“ Алекс усети как съзнанието ѝ започва да се изплъзва, като че ли светът беше парче лед, което се накланя на една страна, и ако тя не се държи здраво, ще се хързулне надолу и ще пропадне във вечността. Сърцето ѝ биеше така, сякаш щеше да изскочи от гръдния ѝ кош. Цялото ѝ тяло се тресеше, при което закачената на колана ѝ кука за балиране на сено се удряше в дясното ѝ бедро. Зад гърба ѝ се издигаше пирамидата с нейните редици от черепи — единствените останки от всички онези, направили грешката да навлязат в полето на смъртта, простиращо се пред нея. Усещаше се и неизменната миризма: тази така позната смрад на прегазено животно и врящи фекални води.
„Това не е възможно, просто не е възможно.“
Само че грешеше. Те бяха там, на не повече от трийсетина метра от мястото, където Алекс пълзеше в снега. Петима Променени. Две момичета. Три момчета.
Следеше ги с поглед, като не смееше да помръдне, докато те се разгръщаха в неравен полукръг. Трима от тях носеха камуфлажно облекло: дребен гимназист, мрачно на вид момиче с ярко очертан белег на бузата и едно хлапе с мазна коса и неизлечимо акне. Завъртайки снега в сложен пирует, един случаен порив на вятъра бръсна оръфаните краища на странните щамповани кърпи, завързани на възел на шиите и бицепсите на децата. На илиците на дрехите им пърпореха всевъзможни парцалчета, напомнящи разноцветни ресни от еленова кожа.
Другите две деца — момче и момиче, наметнали вълчи кожи на главите и раменете си — бяха на нейната възраст. Лицата им бяха скрити, но това, което изтръгваше съзнанието ѝ от лапите на собствения ѝ ужас, беше нещо в момчето, което ѝ се струваше толкова познато. Но защо? Опипваше с поглед всеки незначителен детайл: издадената брадичка, изсечения контур на челюстта и очите му — неумолими и искрящи като тези на гарван. Трудно ѝ беше да определи какви са на цвят; тези очи биха могли да са кафяви или с тъмнозеления цвят на мъх…
Или пък наситено гълъбовосини, смугли и странни като древен лед.
„О, не.“ Това беше невъзможно. Оттогава бяха изминали месеци. Том беше мъртъв. Това не можеше да е Том, нали? Обезумяла от страх и ужас, тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да долови миризмата на момчето вълк. Том ухаеше на мускус и на много други неща — опиващ аромат, който с лекота проникваше дълбоко в гърдите ѝ. Би го познала навсякъде само по мириса, но единственото, което усещаше сега, беше това непоносимо зловоние и миризмата на собствения си страх.
„Все пак имам чувството, че го познавам. Изглежда ми толкова поз…“
Стомахът ѝ се сви в момента, в който момичето вълк излезе напред и спря на не повече от шест метра от нея. Освен че в излъчването ѝ имаше нещо вълче, видът ѝ напомняше за онези привилегировани богаташки деца, които Алекс открай време ненавиждаше. Не можеше да сбърка логото на черната вдовица111 от дясната страна на гърдите ѝ; това беше дизайнерско ски облекло на сериозна марка. С тази екипировка дрипите, носните кърпи или каквито и да бяха нещата, които бе завързала на китките си, изглеждаха почти стилни. Заради близостта на момичето Алекс успя да разгледа добре селскостопанския нож — зловещ инструмент със засъхнала кръв по него, дълъг колкото предмишницата ѝ.
Алекс стрелна с поглед пушката на Нейтън, с която мъжът неохотно се бе разделил по настояване на Джес. При вида на черепите я беше изпуснала, след което си бе изповръщала червата, сега оръжието лежеше на снега, на три метра вдясно от нея. Би могла да се хвърли напред и да я грабне, но дори да успееше да се прицели и да тегли куршума на един от тях, в следващия миг щеше да е мъртва.
Защото четирима от тези Променени бяха въоръжени. Малка берета за недораслия гимназист; едрокалибрена пушка с лостово действие и мерник за момчето вълк, което ѝ се струваше така влудяващо познато. Белязаната — момичето с белега — държеше пушка с ръчен затвор122, но всъщност вниманието на Алекс бе привлечено от оръжието на Пъпчивия, снабдено с газово бутало като предпазна мярка срещу засечки. Полезно допълнение, особено ако се намираш на място, където оръжието лесно може да се запуши: например в Ирак, Афганистан или дълбоко в гората през зимата. Шанс ли беше това? Нима Пъпчивия бе извадил късмет? Не, едва ли, особено като се има предвид начинът, по който държеше оръжието. Ако се помотаеш достатъчно дълго в обкръжението на хора, разбиращи от оръжия, накрая се научаваш да различаваш привикналите с оръжията от онези, които биха предпочели компанията на жива кобра. Да не говорим, че се намираха на Горния полуостров и бе живяла в Уисконсин, където всички ходеха на лов. Затова можеше да се обзаложи, че това момче разбираше от оръжия. Както и всички останали.