Усешаше как ще свърши всичко това. Краят ѝ беше подписан с кръв и шарена бъркотия от разкъсани дрехи и изпотрошени кости.
Е, сега не беше време да се прави на свенлива. Тя смъкна ръкавиците си със зъби, като не изпускаше от очи Черната вдовица, и с треперещи пръсти започна да разкопчава катарамите на снегоходките си. Щом пристъпи встрани от тях, снегът изскьрца под тежестта ѝ, но тя потъна само два-три сантиметра надолу. Добре. Като се движеше все така предпазливо, изхлузи раницата от гърба си. Наред с останалите принадлежности, които Джес беше приготвила, вътре имаше и един джобен нож, ала острието му приличаше на клечка за зъби в сравнение с онзи селскостопански нож. Но раницата поне беше тежка. Може би пет-шест килограма. Тя стисна презрамките в лявата си ръка. Може би щеше да има резултат, ако успееше да се приближи достатъчно и да…
Потокът на мисълта ѝ секна, щом неочаквано въздухът стана по-плътен и сред вонята на прегазено животно се прокрадна друга миризма — примесен аромат на свежа смола и сурова чамова дървесина. Какво беше това? Черната вдовица стрелна с поглед Вълка и тогава, миг по-късно, тази смъдяща въгленова миризма се засили. Сега вече всички Променени си разменяха погледи и се хилеха широко, сякаш споделяха някаква тайна шега.
Внезапно я връхлетя споменът за дългия и мъчителен път към Рул и за мига, в който бе усетила присъствието на вълците, тъй като въздухът бе натежал от натрапчивия мирис на алфа мъжкаря: усетила бе миризмата на вълк, но не и на зanлaxa.
Нима общуваха по този начин? Възможно ли бе сложните мисли да бъдат предавани само чрез миризми? Не знаеше. Пчелите танцуваха. Птиците пееха, но ятото се движеше като едно цяло, без да издава почти никакъв звук. Онези вълци дори не бяха изръмжали, а сега тези деца се стрелкаха с погледи, докато въздухът вреше и кипеше.
„Като че ли се е появило нещо, което го нямаше само допреди няколко секунди. Въздухът прелива от заряд. — Зави ѝ се свят. — Но това е невъзможно. Няма как да четат мисли.“
Или може би грешеше? Не, това беше налудничаво. Но нима идеята за нейното свръхобоняние беше по-малко налудничава? Тя също се бе променила, макар и не по същия начин.
Е, поне знаеше как да провери дали това нещо с телепатията е истина. Все пак имаше две възможности: да остави Черната вдовица да я убие или…
Опипващите ѝ пръсти се сключиха около дръжката на куката и с едно завъртане я откачиха от колана: четирийсет и пет сантиметра студено закалена стомана, дебела колкото палеца ѝ и остра като парче лед.
Или…
2
Тя избухна, изстреля се над снега, изпъна тяло, прелитайки над него, и протегна ръката, с която стискаше куката — целеше се право в лицето на Черната вдовица, тъй като искаше да накара момичето да забележи зловещо извитото парче стомана. Би било смъртоносно, стига да нанесеше силен разсичащ удар и да закачеше някоя част от тялото на момичето: ръка или може би крак. Нямаше да се получи. Селскостопанският нож на Черната вдовица беше оръжие с дълго острие и безкраен режещ ръб. Достатъчен беше един удар право в целта и битката щеше да приключи.
Щом се хвърли към Черната вдовица, Алекс забеляза как другото момиче се стъписа и лицето му се скова от страх — това даваше отговор на един важен въпрос. Променените можеха да четат разменените помежду си мисли, но не и нейните.
Като се отърси от завладялото я вцепенение, Черната вдовица вдигна високо селскостопанския нож, а после замахна, описвайки широка дъга. В последния миг Алекс изви китка, променяйки траекторията на атаката си, и сега вече се целеше в гърдите на Черната вдовица, а не в лицето ѝ. Черната вдовица се опита да посрещне удара, но този път инерцията ѝ изигра лоша шега. Селскостопанският нож изсвистя, разсичайки само въздуха.