Идващата отсреща кола профуча на сантиметри, а клаксонът й продължаваше да свири. Значи оставаше само колата в собственото й платно, която все още търпеливо чакаше на стопа с включен мигач.
Шест метра. Нямаше повече място, нито време. Лявото платно бе вече свободно и Роана профуча през него. От другата страна на пътя се простираше нива, хубава и равна царевична нива. Излезе от пътя и се блъсна в страничната мантинела, а колата продължаваше да се носи странично. Удари силно заграждението, дървото се разби и цяла секция падна. Автомобилът се гмурна във високата човешки ръст царевица, като подскачаше и трополеше по браздите и вдигаше облаци прах във всички посоки. Роана бе запокитена напред, а коланът се впи силно в тялото й, връщайки я назад, когато колата най-после спря.
Остана така, с клюмнала върху волана глава, прекалено отпусната и замаяна, за да излезе от колата. Безмълвно прецени състоянието си. Всичко, изглежда, бе наред.
Изведнъж осъзна, че трепери неудържимо. Беше го направила!
Чу някой да вика, а после се потропа на страничното стъкло.
— Госпожо? Госпожо? Добре ли сте?
Роана вдигна глава и погледна уплашеното лице на някаква девойка. Насили треперещите си крайници да й се подчинят, разкопча колана и се опита да излезе. Вратата заяждаше. Блъсна с рамо, а девойката задърпа отвън и двете успяха да я отворят достатъчно, за да се измъкне Роана.
— Добре съм — успя да промълви тя.
— Видях ви как излязохте от пътя. Сигурна ли сте, че сте добре? Ударихте се доста здраво в оградата.
— Оградата понесе по-тежката част от удара. — Зъбите на Роана затракаха и тя трябваше да се облегне на колата, за да не се свлече на земята. — Спирачките ми отказаха.
Очите на девойката се ококориха.
— О, боже! Вие сте отбили от пътя, за да не ме блъснете, нали?
— Идеята ми се струваше по-добра — промълви Роана, а коленете й се огънаха.
Момичето се хвърли към нея и я подхвана.
— Сигурно сте ранена!
Роана поклати глава, опитвайки се да овладее треперенето на коленете си, тъй като девойката сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.
— Не, просто съм уплашена, това е всичко. Краката ми са като омекнали спагети. — Пое си дълбоко въздух. — В колата имам клетъчен телефон: Просто ще повикам някого…
— Ще ви го донеса — каза момичето, отвори вратата по-широко и се пъхна в купето, за да потърси телефона. След кратко ровене успя да го открие под предната дясна седалка.
Роана пое още няколко пъти въздух, преди да се обади у дома. Последното, което желаеше, бе да притесни ненужно Уеб или Лусинда, така че трябваше да овладее гласа си.
Беси вдигна телефона и Роана попита за Уеб. Той се озова на слушалката след секунди:
— Няма и пет минути, откакто тръгна — подкачи я той. — За какво друго си се сетила?
— За нищо — отвърна тя, като изпита, тайна гордост от това колко спокойно звучи. — Ела до кръстовището да ме прибереш, имах проблеми със спирачките на колата и излязох от пътя.
Уеб не й отвърна. Чу се само яростна приглушена ругатня, а после тракване и телефонът замлъкна.
— Тръгна — обясни на момичето и натисна бутона „Край“.
Уеб благодари на девойката за помощта й, отведе Роана до камиона си и я откара в Дейвънпорт толкова бързо, че тя трябваше да се държи за страничната дръжка, за да не залита. Когато пристигнаха в имението, той настоя да я внесе на ръце.
— Пусни ме! — изсъска тя, когато я вдигна. — Ще извадиш ума на всички от притеснение.
— Тихо — промълви той и я целуна силно. — Обичам те и си бременна. Да те нося на ръце ме кара да се чувствам по-добре…
Тя обви ръце около шията му и притихна. Трябваше да признае, че топлината и силата на едрото му тяло бяха много успокоителни, то сякаш попиваше част от нея през кожата си. Но както бе предвидила, фактът, че не използваше собствените си крака, събра набързо всички и те я затрупаха с притеснени въпроси.
Уеб я пренесе във всекидневната и я сложи на една от кушетките толкова внимателно, сякаш бе направена от фин порцелан.
— Добре съм, добре съм — продължаваше да повтаря тя на хора от въпроси. — Дори не съм натъртена.
— Донеси й нещо горещо й сладко за пиене! — нареди Уеб на Танси, която хукна веднага.
— Без кофеин! — извика след нея Роана, като мислеше за бебето.
След като се увери за десети път, че не е ранена, Уеб се изправи и й каза, че отива да огледа колата й.
— Ще дойда с теб — продума облекчено тя при перспективата да се измъкне от цялата тази суетня и се надигна, но веднага бе удавена, в протестите на женската част от домочадието.