— Категорично няма да отидеш, млада госпожице — изрече Лусинда като най-авторитетна. — Преживяла си шок и трябва да си почиваш.
— Не съм ранена — повтори отново Роана, като се питаше дали всъщност някой изобщо, я чува.
— Е, тогава аз съм тази, която се нуждае от това ти да почиваш. Ще ме уплашиш до смърт, ако тръгнеш да обикаляш наоколо, когато здравият разум ти диктува да дадеш възможност на организма си да се съвземе от шока.
Роана изгледа Уеб красноречиво. Но той повдигна вежди и сви рамене, без да показва ни най-малко съчувствие.
— Не мога да ти позволя да обикаляш наоколо — промърмори и сведе поглед към корема й.
Роана се отпусна, сгряна от мълчаливото им общуване, от споделената мисъл за детето им. И въпреки че Лусинда откровено използваше емоционално изнудване, за да постигне своето, все пак го правеше от искрена загриженост и Роана реши, че няма да й навреди, ако позволи да се посуетят около нея през останалата част от деня.
Уеб излезе и тръгна към камиона си, като се вгледа замислено към мястото, където бе стояла колата на Роана. На земята имаше тъмно, влажно петно, видимо дори оттам, където се намираше той. Приближи се и се наведе, разглеждайки известно време петното, преди да го докосне с пръст, а после подуши мазните остатъци. Определено бе спирачна течност, и то доста. В системата трябва да бе имало съвсем малко, а и тя е щяла да бъде изпомпана още при първото натискане на спирачките.
Можеше да бъде убита. Ако бе преминала през магистралата, вместо да скочи в онази царевична, нива, вероятно щеше да бъде сериозно ранена, ако не и убита на място.
Смрази го чувство на ужас. Неизвестният призрачен нападател може би бе ударил отново, но този път се бе насочил към Роана. А защо не? Нима не беше го направил предишния път с Джеси? При това доста по-успешно.
Не използва клетъчния си телефон поради незащитените му канали, нито се върна вътре в къщата, тъй като щеше да бъде посрещнат с неизбежни въпроси. Вместо това отиде до конюшните и използва телефона на Лоуъл. Треньорът изслуша разговора, а плътните му, побелели вежди се смръщиха, над очите му, заблестели от гняв.
— Смяташ, че някой се е опитал да навреди на госпожица Роана? — попита той веднага щом Уеб затвори телефона.
— Не знам. Възможно е.
— Същият човек, който влезе в къщата?
— Ако спирачките й са били умишлено повредени, ще трябва да се съглася с твърдението ти.
— Това ще означава, че е бил тук миналата нощ и се е въртял около колата й.
Уеб кимна с каменно изражение. Опита се да не отпуска юздите на въображението си, докато не се увери, че в колата на Роана наистина е било бърникано, но не можеше да овладее пристъпа на паника и гняв при мисълта за близостта на онзи човек.
Тръгна към кръстовището, като непрекъснато се оглеждаше наоколо. Не смяташе, че може да бъде капан, устроен, за да го изкара на открито, тъй като нямаше начин да се предвиди съвсем точно къде ще катастрофира Роана. Макар да съзнаваше, че приблизително на същото място бе стреляно от засада по него, този път се опасяваше, че атаката не е била насочена срещу него, а точно срещу Роана, може би тя не просто се бе озовала на неподходящото място в неподходящото време през онази нощ, когато бе ударена по главата? Може би просто бе извадила късмет, че е успяла да извика и да събуди цялата къща, преди копелето да може да довърши работата си.
Джеси бе убита, но, за бога, нямаше да позволи нещо да се случи на Роана. Нямаше значение какво трябва да стори, но щеше да я запази жива.
Паркира камиона до мантинелата точно преди съборената част и изчака шерифа. Скоро след том Бешърс се появи, а Були седеше на предната седалка до него. Двамата мъже излязоха и заедно с Уеб тръгнаха през повалените царевични стебла към мястото, където бе спряла колата. Всички бяха сериозни и мълчаливи. След предните два инцидента се искаше доста, за да повярва човек, че спирачките на Роана са се развалили сами — и всички го съзнаваха.
Уеб легна по гръб и се пъхна под колата. Счупените царевични стебла го деряха по гърба, а около ушите и носа му забръмчаха дребни насекоми. Миризмата на масло и спирачна течност изпълни ноздрите му!
— Карл, подай ми фенерчето си — обади се той и големият фенер му бе подаден под колата.
Включи го и насочи лъча му към спирачната тръбичка. Почти веднага забеляза разреза.
— Искате ли и вие да го погледнете? — покани ги той.
Карл легна и изсумтя, докато се пъхаше под колата, проклинайки заради бодежите от острите пречупени царевични стъбла.