— Твърде стар съм за това — промърмори той. — Ох! — Були отказа да се присъедини към тях, тъй като бе понапълнял след пенсионирането си и щеше да му бъде доста трудно да ги последва.
Карл се спря до Уеб и се намръщи, когато видя среза.
— Кучият му син! — изруга той, като повдигна глава, за да огледа по-отблизо, без да докосва нищо. — Почти е прерязан. Много хубав и пресен разрез. Дори да бе успяла да се качи нормално на магистралата, щеше да катастрофира, когато стигнеше до светофара на 157-а улица. Предполагам, било е чист късмет да отбие по този начин в нивата.
— Умение, а не късмет — отвърна Уеб. — Вземала е допълнителни шофьорски курсове в колежа.
— Без майтап. Бих искал повече хора да си направят този труд и тогава няма да се налага да събираме парчета от тях по магистралата. — Погледна към Уеб, забеляза стягането на челюстта му и продължи: — Извинявай.
Внимателно се измъкнаха изпод автомобила, въпреки че Карл отново заруга, когато едно стебло закачи ризата му и я скъса.
— Провери ли останалите коли в къщата? — попита Були.
— Погледнах набързо под всичките. Единствено тази на Роана е била пипана. Тя обикновено паркира в гаража, но снощи остави колата си отвън.
— Е, прекалено много съвпадения. — Карл се почеса по брадичката — знак, че размишлява — Защо не е паркирала в гаража?
— Корлис бе паркирала на нейното място. Напоследък имаме доста неприятности с Корлис и й казах, че трябва да се изнесе. Щях да я накарам да премести колата си, но Ро ме помоли да не я закачам и да не създавам излишни тревоги на Лусинда.
— Може би в крайна сметка е трябвало да създадеш тази бъркотия. Смяташ ли, че Корлис може да направи нещо такова?
— Бих се изненадал, ако различава спирачен маркуч от корда за риболов.
— А дали няма приятели, които биха свършили това вместо нея?
— Нямаше ме цели десет години — отвърна Уеб. — Не знам с кого се среща. Но ако намереше някой да бърника спирачния маркуч, щеше да бъде на моята кола, а не на Роанината.
— Но твоята е била в гаража.
— Корлис има дистанционно за вратите. Всички имаме. Ако тя стои зад това, нямаше да има значение дали колата е в гаража или отвън.
Карл отново потри брадичката си.
— Нищо не се връзва, нали? Сякаш имаме парченца от десет различни пъзела. Просто няма никакъв смисъл.
— О, има — сериозно рече Були. — Просто още не сме разбрали какъв.
Двадесет и втора глава
Къщата вече бе утихнала, когато Уеб най-после влезе в стаята на Роана. Както обикновено, тя се бе сгушила в креслото с книга в скута си, но вдигна топъл и гостоприемен поглед към него.
— Защо се забави толкова много?
— Имаше документи, за които трябваше да се погрижа. С всички тези вълнения днес направо бях забравил за тях. — Коленичи пред нея и я погледна право в очите. — Наистина ли си добре? Честно? Нищо не криеш от мен, нали?
— Добре съм. Нямам нито една синина. Искаш ли да сваля дрехите си и да ти покажа?
Очите му потъмняха, а погледът му се плъзна към гърдите й:
— Да, искам.
Роана почувства топлина и омекване дълбоко у себе си, а зърната й набъбнаха, както ставаше винаги когато Уеб я погледнеше. Той се засмя тихо, но се изправи, хвана я за ръцете И я дръпна:
— Хайде.
Мислеше, че ще я заведе до леглото, но вместо това тръгнаха към вратата. Погледна го объркано:
— Къде отиваме?
— В друга спалня.
— Защо? — попита изненадано тя. — Какво й има на тази?
— Искам да опитам друго легло.
— Твоето ли?
— Не — отвърна кратко той.
Роана устоя на лекото побутване в гърба, с което Уеб я насочваше към вратата. Обърна се й го погледна сериозно.
— Нещо не е в ред — заяви тя, като дори не го оформи като въпрос. Познаваше Уеб прекалено добре, беше го виждала и ядосан, и развеселен. Знаеше кога е уморен, кога е притеснен и кога — дяволски вбесен. Смяташе, че познава всичките му настроения, но това бе нещо ново. Очите му бяха напрегнати и хладни, с бдителност, която й напомняше за гладна котка, дебнеща плячката си.
— Нека просто кажем, че ще се почувствам по-добре, ако тази вечер си в друга стая.
— Ако отида, ще ми кажеш ли защо?
Напрегнатият му поглед стана още по-бдителен.
— О, ще отидеш — промълви тихо той.
Роана се стегна и се извърна към него, като не отстъпи нито на сантиметър.
— Може да изтъкнеш аргументите си пред мен, Уеб Талант, но не можеш да ми заповядваш. Не съм глупачка или дете. Кажи ми какво става. — Само защото го обичаше до умопомрачение, не означаваше, че не може да разсъждава.
Той изглеждаше леко раздразнен, тъй като някога тя нямаше да започне да спори с него, ако й кажеше да направи нещо. Но тогава бе разговарял с дете, а сега — с жена, трябваше непрекъснато да си напомня за това. Взе бързо решение.