Александър неспокойно се размърда, защото разказът на жената пробуди пресните спомени за собствените му кошмарни преживявания в града.
— Отначало — продължи сестра Идит, сякаш си говореше сама — реших, че съм си въобразила, но на другата сутрин забелязах, че на мястото от другата страна на огьня, има следи, където е седял. Върнах се при селския старейшина, като мислех, че младежът не е умрял, а е бил заровен по погрешка. — Заклинателката прехапа устни. — Понякога и това става — жертвата изпада в несвяст, без следа от пулс, и я обявяват за мъртва. Заравят я в плитък гроб, тя се съживява и успява да излезе оттам. — Сестра Идит млъкна и се заслуша в нощните шумове.
Александър, който седеше до нея, се бореше със собствените си страхове.
— Продължавай, сестро — прошепна той.
— Селският старейшина изслуша внимателно онова, което му разказах, с нескрит ужас. Веднага нареди мъжете да се върнат от полето и вечерта постави постове. Каза ми, че младият мъж, който получил последно причастие от местния свещеник, станал стригои, един от неживите. — Сестра Идит облиза сухите си устни и гласът и се снижи до шепот. — Разбира се, аз сметнах това за селско суеверие, затова старейшината ми каза да изчакам. Изпрати за останалите членове на селския съвет и с разрешението на свещеника гробът на младия мъж беше разкопан. Никога няма да забравя тази гледка. Трупът беше все още топъл, нямаше зеленикавия отенък на гниеща плът. Крайниците бяха подвижни, а не вдървени и главата му беше обърната на една страна, а не гледаше небето. Най-възрастният каза, че е удовлетворен и забиха в сърцето на трупа един кол. Никога няма да забравя писъка му. Ужасен, смразяващ кръвта. — Заклинателката въздъхна. — По-късно трупът беше изгорен. Така и не разбрах дали човекът, когото бях видяла, е призрак или демон. Няколко дни по-късно турците ме плениха. — Гласът й стана рязък. — Откриха, че съм жена и се опитаха да ме изнасилят. Борих се смело, но те доближиха нагорещено желязо до очите ми и ме ослепиха за цял живот. — Идит рязко млъкна. — Чувате ли ги? — попита тя тихо.
Александър и сър Годфри, погълнати от историята й, вдигнаха очи.
— Не, какво има, госпожо? — попита рицарят. Идит приближи пръст към устните си. — Слушайте!
Те напрегнаха слух и дочуха слабо скърцане от мрака навън.
— Прилепи — каза сър Годфри. — Сигурно гнездят под стряхата.
— Чудя се дали е така — отвърна заклинателката. — Във Влахия селяните твърдяха, че прилепите са пратеници на стригоите, нощните кръвопийци.
Александър поклати глава.
— Госпожо, още малко ще ми кажеш, че тези прилепи са били изпратени нарочно.
— Възможно е.
— Но от кого? Да не би да искаш да кажеш, че стригоите, нощните ловци, са някъде наблизо? Ако е така, ще ги заловим и ще ги убием като селския старейшина във Влахия.
— Изказах ви само половината от историята, Макбейн! — отсече сестра Идит. — Най-лошото предстои. Бях заловена и ослепена, а очите ми — зашити. Станах робиня, работех на полето, бях просто една селянка във Влахия. Повярвай ми, Александър, няма по-нищи същества под небето от онези селяни. Отначало ги смятах за невежи, груби и неграмотни, но те ме научиха на повече, отколкото знаех от училище или от библиотеките на нашите манастири. След четири години пленничество селото, в което живеех, беше нападнато от по-страшни демони. Трима жестоки, зли мъже, същински дяволски изчадия, бяха екзекутирани. Селският свещеник, свят човек, настоя труповете на тримата престъпници да бъдат изгорени. Турският командир само се разсмя и ги остави да висят. — Идит поклати глава. — Първото нападение стана след седмица. Едно младо момиче беше намерено с гърло, прерязано от ухо до ухо и тяло без капчица кръв. Последваха многобройни убийства, всяко по-кърваво от предишното. Турците изпратиха войници в района, спахии, и дори отряд свирепи еничари. Те пребродиха околността, но не можаха да намерят и следа от тайнствените нападатели. — Сестра Идит стисна ръката на Александър. — Чуйте! — изсъска тя. — Един ден бях в гората и берях плодове — правех го, за да тренирам ума си и да се преборя със слепотата си. Едно младо момче от селото ме беше завело там. Изведнъж то ме задърпа за дрехата и ме накара да клекна зад един храст. Направих го и момчето ми прошепна, че е видяло един спахия да идва към нас, но че между дърветата го чакали нападатели. Чух шум от битка, цвилене на кон, последвано от сърцераздирателен писък. Момчето до мен падна в несвяст. — Заклинателката стисна ръката на Александър, както дете би се хванало за баща си. — Стоях при момчето повече от час, не виждах нищо, чувах само ужасяващите викове. — Сестра Идит млъкна и вдигна лице към слушателите си.