— Само един кон — каза заклинателката, когато двамата мъже слязоха по стълбите. — Кротък, но силен. Добродушен ездитен кон.
Игуменката се съгласи и ги поведе към конюшнята. Докато минаваха през подгизналите от дъжда градини, чуха младо момиче да пее и Александър спря.
— Тази песен е френска, нали? „La Belle Dame Sans Merci“, „Безсърдечната дама“.
И без да го канят, писарят премина през една пролука в живия плет, който скриваше певицата. Лицето му светна, когато зърна лейди Емили да стои до малък фонтан със снежнобял гълъб, кацнал върху облечената й в ръкавица ръка. Тя нежно галеше горичките му и му пееше, напълно погълната от заниманието си.
Сър Годфри се присъедини към него. Двамата мъже стояха, изпълнени с мълчаливо възхищение, защото ранното утринно слънце падаше върху непокритата коса на младата жена и тя сияеше като златист ореол. В дългата си тъмноморава рокля, пристегната в талията със сребърен колан, тя напомняше на Александър на принцесата на феите, която беше виждал в една книга с легенди в библиотеката на Кембридж.
— Какво видение! — прошепна той.
Момичето продължаваше да пее. Годфри само я гледаше и се чудеше защо сърцето му пропусна един удар, пулсът и кръвта му се задвижиха по-бързо, а стомахът му се присви от вълнение.
„Кълна се в разпятието — помисли си той, — виждал съм я само два пъти, а седя тук като някакъв нещастно влюбен оръженосец!“
Двете жени също се присъединиха към тях. Гълъбът изпърха с криле. Емили спря да пее, когато осъзна, че има публика. Тя нежно остави птицата на земята и свенливо погледна към тях изпод гъстите си мигли.
— Добро утро, господа — прошепна тя.
Александър пристъпи напред и ботушите му изскърцаха върху насипаната с чакъл пътека. Гълъбът изпърха с криле, издигна се стремително във въздуха и закръжи над момичето. Александър направи невероятно изискан поклон. — Госпожице, извинете ме, но никога не съм чувал някой да пее толкова хубаво тази песен. — Майка ми ме научи.
Александър погледна към кръжащата птица.
— Питомен ли е?
— Донякъде.
Писарят се загледа в ранното утринно небе, където гълъбът приличаше на бяла пухкава топка.
— Тогава, госпожице, това е най-щастливият гълъб на света.
— Защо, сър? — Миглите на лейди Емили потрепнаха, когато тя го погледна право в очите.
Годфри почувства пристъп на завист, защото момичето се бореше да подтисне смеха си.
— Защото вие го държите, госпожице.
Сега лейди Емили се изчерви. Майка Констанс се изкашля шумно, но смехът на заклинателката отрази като ехо веселието на младото момиче.
— Познаваш ли сестра Идит? — сър Годфри най-после намери гласа си, който прозвуча по-силно, отколкото възнамеряваше.
Майка Констанс се намеси и ги представи. Емили пристъпи за размяната на целувки и червените й устни леко докоснаха бузите на заклинателката.
— Много си красива — прошепна сестра Идит, като отстъпваш. — И пееш хубаво. — Обърна се към Александър. — Наистина ли знаеше тази песен?
Александър, който дебнеше за всяка възможност да се прояви, пристъпи с единия крак напред, отметна глава и сложи ръце на бедрата си в позата на странстващ артист.
— Ще ти покажа, ако лейди Емили ми приглася. Как беше първият стих?
— La nuit devienttrop tard.16
Звучният тенор на Александър се извиси в песен. Емили се присъедини на третия стих. Дуетът им беше най-добрият, който сър Годфри беше слушал. Когато свършиха, дори по суровото лице на майка Констанс играеше усмивка. Заклинателката изръкопляска, но сър Годфри можеше само да гледа, разкъсван между завистта към непринудената галантност на Александър и хубостта на момичето.
— Стига толкова! Стига толкова! — обяви с шеговита строгост майка Констанс. — Мастър Макбейн, шерифът те чака.
Александър хвана ръката на Емили, вдигна я до устните си и притисна устни към дългите й хладни пръсти. Като се наслаждаваше на копринената им гладкост, той си позволи да задържи устните си по-дълго, като погледна дръзко момичето под вежди. От своя страна Емили се държеше като истинска кокетка и колебливо отдръпна ръката си, едва когато доброто възпитание и строгият поглед на майка Констанс я принудиха.
— Госпожице — прошепна Александър, — трябва да ни попеете отново.
— Прекрасен акомпанимент — отвърна тихичко Емили. Александър отстъпи, поклони се, но вместо да се обърне, тръгна заднишком, сякаш му беше невъзможно да откъсне очи от нея. Емили се запя в смях. Майка Констанс тръгна към нея, докато заклинателката стисна ръката на Александър.
— Хайде, сър — прошепна тя. — Възползвахте се от разбирането и толерантността на майка Констанс. Не прекалявайте.