Сър Годфри не помръдна и изчака, докато спътниците му се върнаха зад храстите, които заобикаляха тази малка градина. Тогава пристъпи напред. Опита се да се усмихне, но усети, че ще бъде насила, затова запази сериозно изражение. Емили го погледна някак странно, видя страстта, изписана върху лицето и огъня в очите му и разбра, че този мъж не вярва във флирта. Тя скръсти ръце.
— Сър Годфри, чакате ли ме?
Рицарят протегна ръка и Емили сложи пръстите си нежно върху неговите. Той повдигна ръката й до устните си, целуна я лекичко и я пусна.
— Лейди, завинаги твой слуга.
Емили поруменя, този път от страстта, изписана върху лицето на сър Годфри. Отвори уста, за да каже нещо, но сър Годфри се завъртя и се отдалечи, за да се присъедини към останалите при конюшните. Слугите бяха изкарали малък сив кон и Александър внимателно настаняваше заклинателката на седлото му. Тя извърна лицето си към сър Годфри и извика живо:
— Знам какво си мислиш, рицарю. Може да съм сляпа, но не съм безпомощна. Яздя инстинктивно, така, както бебето суче. — Тя почука по дървената дръжка на дългата кама, която обичайно носеше под наметката си, а сега беше скрила в канията, прикрепена за рога на седлото. — А ако се стигне до бой, мога да отвърна на удара с удар. — Заклинателката се усмихна. — Гледайте да не ме приближавате твърде много. Понякога е трудно да различиш приятеля от враг.
Александър избухна в смях след кратката и реч, докато с рицаря се качваха на конете си.
— Сър Годфри! — каза игуменката. — Писарят ми каза, че искаш да намериш семейство Мортимър.
— Да, смятам, че имат имение между града и Уудсток. Майка Констанс поклати глава.
— Там вече не живее никой от тях. Съжалявам, трябваше да ви предупредя — единственият им потомък е сър Осуалд Бийчъм, шерифът. Мислех, че го знаете!
— Не, не знаех — промърмори сър Годфри, — но няма да го забравя.
Те излязоха заедно от манастира, като Александър водеше на повод коня на заклинателката. Трябваше да направят път на една каруца, с която градските пристави караха тялото на един самоубиец към Ийстгейт, за да го заровят в градското сметище. После поеха по Хай Стрийт към замъка. След вчерашния дъжд улиците бяха кални и канавката в средата на улицата преливаше. Въпреки това изгледите за хубаво време, както и звънът на камбаните на различни черкви и виковете на търговците, бяха изкарали много хора на улицата. Бенедиктинци в черни раса, кармелити в бяло, монаси в черно и сиво и тълпа от студенти — някои в ярки дрехи, други — парцаливи, с прежълтели лица, гладен поглед и ръце, вечно сложени върху камата, си пробиваха път по улиците. Слуги се влачеха край тях и носеха учебниците им към колежите. Свещеник, пристъпващ зад сребърен кръст, мърмореше молитви за спасение на душата на трупа, който подскачаше в каруцата зад него. От време на време Александър забелязваше някой преподавател — доктори на науките в алени мантии, теолози с поръбени с кожички качулки или снежнобелите шапки на магистрите по изкуствата.
Повечето от хората вървяха целенасочено — влизаха и излизаха от многото колежи, които се редяха по Хай Стрийт, блъскаха се в гостилниците, за да хапнат, привлечени от апетитното ухание на говеждо и лук, което се носеше в утринния въздух. Селяни с дървени обувки и кафяви или зелени шапки, се смесваха с богати граждани, увити в подплатени с вълна наметала. Усърдни прислужници бързаха покрай сергиите с кошници и тихичко си повтаряха нещата, които трябваше да купят. Александър, който ги наблюдаваше, забеляза враждебността между учените и гражданите. Група студенти изблъска търговец от пътя си, като едва не го събори в канавката. Един гражданин почти извади меча си, когато чу непристойни подмятания по адрес на дъщеря си, чието хубавичко лице надничаше изпод качулката от скъп плат. През цялото време студентите говореха с високи груби гласове. Александър долови откъси от песните им. Градските стражи и университетските служители държаха под око оживената тълпа. Те бяха въоръжени с тояги, но когато един от тях помръдна, Александър за миг видя дръжката на меч под наметката му. Сър Годфри също беше забелязал и се отпусна на седлото.
— Чувства се напрежение — обяви той. — Напомня ми на хамбар, пълен с бойни петли.
— Тук винаги е така — кисело отбеляза Александър. — Студентите мразят гражданите и гражданите мразят студентите. Същото беше и в Кембридж.
„Не — помисли си сър Годфри, като се оглеждаше, — това тук е по-различно.“ Чудеше се дали загадъчните убийства бяха засилили съществуващата омраза между университета и града. Те изминаха Хай Стрийт, преминаха покрай черквата „Сейнт Мартин“ и се запътиха към „Сейнт Пол“. Тук спряха и я загледаха с любопитство: черквата, разположена на собствена земя, на няколко крачки от главната улица, беше закована, прозорците бяха закрити, главният вход — залостен здраво, макар че малката зала до черквата беше пълна. Сър Годфри погледна парцаливите мъже и жени, които се тълпяха до входа и бъбреха със свещеника, когото бяха срещнали предната вечер. Той беше извадил малка масичка и раздаваше на бедните или на всеки желаещ купи с гореща овесена каша и малки парчета хляб. Отец Андрю ги видя и се усмихна. Подаде черпака на един рошав младеж и дойде да ги поздрави.