— Видяхме достатъчно — промърмори сър Осуалд. — За Бога, човече!
Сър Годфри не можеше да откъсне погледа си. Беше виждал и по-страшни неща в битките из Нормандия, но това беше различно. Не му бе трудно да повярва в това, което беше разказала сестра Идит. Беше се срещал със злото и преди — във всичките му форми, но това беше нещо ново — умишлена, целенасочена злоба, убийство, извършено в името на някакъв древен ритуал.
— Затворете ги! — нареди сър Годфри. Той погледна към пребледнялото лице на Александър. — Не тук. Не можем да говорим тук.
Сър Осуалд заключи тъмницата и ги заведе отново във всекидневната, където нервно поръча на слугата да напълни чашите им.
Ормистън и Александър изглеждаха така, сякаш им се повдигаше. Ръката на сър Осуалд трепереше, докато раздаваше чашите с вино. Сестра Идит седеше като издялана от камък, устните й — тънки и безкръвни — бяха здраво стиснати.
— Защо смятате, че тези двамата, които видяхме, са били убити като другите? — попита Александър. — Разбрах, че не са били намерени в града.
— Не — отвърна шерифът, — в горите на север. Момичето било намерено близо до един брод. Същата група ловци открили и тялото на войника в клоните на един дъб.
— Знае ли се нещо особено за местата, където са били намерени? — попита сър Годфри.
— Бродът се използва от много хора, но блатото? Има легенди, че някога там са живели езически жреци, дълго преди римляните да дойдат.
— И как са го открили ловците?
— Не били те, а кучетата им. Надушили кръвта и ги завели право там.
— Казваш, че е бил войник — повтори Александър. — Но той е гол, както майка го е родила. Познаваше ли го, сър Осуалд?
— Да, познавам го — отвърна шерифът и се облегна назад. — Поне така си мислех. Дойде в замъка и се представи като Реджиналд Боуленг. Скиташе из страната и предлагаше услугите и меча си на онзи, който плаща най-добре. Твърдеше, че е служил под командата на някакъв известен френски благородник. Предложих му легло и надница на сержант и той прие. — Бийчъм сви рамене и погледна рицаря. — Познаваш този тип хора, нали, сър Годфри? Пътищата и улиците са пълни с такива. Скитат от замък на замък и предлагат услугите си. Изглеждаше способен, тих и усърден. Разбираше се с войниците от гарнизона, сякаш е бил роден тук и те изобщо не се съмняваха в него. Вчера бил изпратен до един от мелничарите в близкото село да разбере цената на житото и брашното.
— Каза, че си мислел, че го познаваш — прекъсна го сър Годфри.
— Да, да, така е. — Шерифът извади малко парче пергамент от портфейла си. — Почти по същото време, когато трупът му е бил донесен тук заедно с този на момичето, получих това известие от шерифа на Лондон за престъпника Жан Мабий. — Той размаха пергамента. — Според нея този Мабий е бил сержант в ордена на хоспиталиерите в Клеркънуел, близо до Лондон. Очевидно избягал оттам с кесия злато и по-важното, с ценна реликва, съдържаща парче от светия кръст. Описанието на Мабий съвпада с това на мъртвия Боуленг.
Сър Годфри въздъхна и се облегна назад.
— Предполагам, че сте претърсили багажа му?
— Да, направих го и не ми отне много време. Износено седло, чанта, пълна с боклуци, един кат дрехи, два стилета и празна кесия, но нито злато, нито реликва.
— Може ли да ги е скрил някъде? Сър Осуалд поклати глава.
— Помислих и за това. Никой не го е видял да прави нещо необичайно, а аз самият претърсих замъка. Познавам всяка тухла тук. Може да ги е заровил някъде — в полето или под някое дърво в гората. — Шерифът хвърли пергамента на масата. — Ще му отговоря, че Мабий е мъртъв, а златото и реликвата са изчезнали.
— Чакай! Чакай! — Сестра Идит вдигна бялата си ръка и се приведе към тях. — Имаме двама убити. Момичето е било намерено близо до брод. Това случвало ли се е и преди, сър Осуалд?
— Не, никога. Всички убийства ставаха в града.
— Но войникът — продължи заклинателката — не само е бил убит вън от града, но и използван като жертва в някакъв ритуал. — Тя млъкна и преплете пръстите на ръцете си.
— Какво намекваш, сестро Идит? — попита Александър.
— Използвай логиката си, писарю. Първо, никое от убийствата не е ставало извън града, а сега имаме цели две. Второ, войник, който е откраднал ценна реликва — предполагам, че е истинска, а не от онези, които предлагат продавачите на индулгенции из цялото кралство — е убит в същата гора с момичето. Трето, той е бил воин, нямаше лесно да се прости с живота. Следователно, смятам, че войникът е бил издебнат. Стригоите, убийците са го чакали. Горкото момиче просто не е имало късмет. Намирало се е на неподходящо място в неподходящ момент.