— Да му благодарим — повтори Рицарят — и да поискаме благословията му.
— Ще се изповядаш ли там? — настоя Оръженосецът. — Ще поискаш ли опрощение?
Рицарят се разсмя и се надигна.
— Какво знаеш за моите грехове?
— Нищо. — Оръженосецът се наруга наум. — Просто преди да тръгнем от Минстър Ловъл, ти уби един човек на бреговете на Уиндръш.
— Той извади меча си и ме предизвика — отвърна баща му. — Нямах избор. Съобщих за смъртта му на шерифа и Йоменът ми се закле, че съм го убил при самозащита. А сега — той дръпна одеялото върху лицето си — заспивай!
Оръженосецът дълго лежа с очи отворени в мрака.
Да, той бе чул, че баща му е убил човек край реката, и не само него. „Но защо?“ — чудеше се Оръженосецът. Защо баща му понякога непременно държеше телата на убитите да бъдат изгорени веднага?
Рано на другата сутрин мощният глас на Ханджията ги събуди от сън. Присъединиха се към останалите поклонници със сънливи очи, които закусваха в кръчмата с хляб, сирене, студен бекон и разреден ейл. След това събраха багажа си и зачакаха в големия, покрит с калдъръм двор, конярите да доведат конете. Настана голяма суматоха, чуваха се викове, цвилене на коне и звънтене на сбруи. Най-накрая всички яхнаха конете и Хари Ханджията ги поведе по Хай Стрийт покрай черквата „Сейнт Джордж“ и ги изведе на стария римски път, по който щяха да тръгнат на югоизток, към Кентърбъри.
Денят беше хубав. Когато излязоха извън града, отначало бяха напрегнати, защото бяха слушали, че разбойници и хора, обявени извън закона, дебнат в тези пусти райони и обират безпомощните поклонници. Но скоро Хари Ханджията ги успокои, като изтъкна, че Рицарят е въоръжен и в компанията има достатъчно здрави мъже, които биха изплашили всеки разбойник.
Те яздеха в слънчевия пролетен ден покрай огромни ниви, в които бяха започнали да се показват покаралите от дъжда кълнове. Рицарят започна историята за деня. В нея се разказваше за тиванските рицари Арсита и Паламон20 и тяхното съперничество за ръката на красивата сестра на царицата на амазонките.
Когато стигнаха кладенеца на Свети Томас, той беше свършил. Тук трябваше да починат за малко. Мелничарят беше се почерпил като предишната вечер и продължаваше да отпива от един мях с вино, още откакто бяха напуснали хана. Хари Ханджията се опита да го възпре.
— Не, за Бога! — извика Мелничарят. — Няма да мълча. Настоявам сега да разкажа историята си и ако съм пиян, обвинявайте съдъркския ейл. И понеже Рицарят ни разказа за университета в Оксфорд, аз ще ви разкажа друг вид история. За един стиснат дърводелец и неговата стройна като невестулка съпруга Алисън, която била толкова похотлива, колкото и всички останали жени.
Икономът, дърводелец по професия, чу това и между двамата веднага избухна люта свада, която трая, докато пътуването за деня завърши. Никой не обръщаше голямо внимание на Мелничаря. Той беше пиян от деня, когато се присъедини към тях, и когато свършиха вечерята, вече хъркаше в един ъгъл, прегърнал гайдата си.
Изчакаха прислужниците да излязат от стаята, която бяха наели, после помолиха Рицаря да продължи историята си.
Той стоеше до прозореца и се взираше в мрака, наблюдаваше трепкащите сенки на дърветата от другата страна на пътя.
— Хайде, сър Рицарю — подвикна Хари весело. — За Бога, сър, снощи започна една история, която ужаси всички ни. Няма да заспим спокойно, докато не я довършиш!
Рицарят се взираше в тъмнината. Беше сигурен, че е зорко наблюдаван или от някой, който следеше поклонниците по пътя, или от някой от спътниците си. За всеки случай не изпускаше из очи Монаха. Усещаше, че зад веселата му разпуснатост се крие нещо по-дълбоко. Ханджията Хари повтори молбата си, Рицарят се усмихна и отново седна начело на масата.
— Ще завърша историята си — обяви той. — Слушайте внимателно!
III част
ПЪРВА ГЛАВА
Писъците на майка Констанс събудиха манастира и накараха сър Годфри и Александър да притичат от трапезарията. Събраха се в покоите на игуменката. Известно време тя не можеше да говори, само трепереше от страх. Едва когато Александър внимателно изля чаша вино между устните й, тя се отпусна и описа с накъсани изрази кошмарната сцена, която беше наблюдавала от прозореца си.
Сър Годфри веднага нареди всички врати и прозорци да бъдат заключени. После двамата с Александър се отправиха към къщата за гости. Рицарят надяна ризницата си и закрачи в мрака с меч в едната ръка и кама в другата. Писарят, въоръжен по същия начин, го последва около манастирските сгради, но не успяха да открият нищо. Само писъците на нощните птици в дърветата, случаен вой на куче и слабият шум иззад осветените прозорци на манастира нарушаваха тишината. Претърсваха двора, докато сър Годфри се притесни, че мъжете, които е съзряла сестра Констанс, може да са влезли в сградата през някоя странична врата или отворен прозорец.
20
виж „Разказът на рицаря“ — Кентърбърийски разкази, Джефри Чосър, превод Ал. Шурбанов — (Б. пр.)