— Върни се там, Александър — нареди той. — Аз ще претърся тук.
Сър Годфри отиде до най-отдалечения от черквата ъгъл на манастира и тръгна из голямата овощна градина, която стигаше чак до оградните стени. Долавяше сладникаво-киселия дъх на гниещи ябълки под краката си, но когато навлезе между дърветата, усети, че нещо не е наред и мислено наруга виното, което беше притъпило сетивата му. С кама и меч в ръцете той стигна до малка полянка и разбра какво го смущава. Цареше мъртва тишина, не се чуваше нито писък на козодой, нито крясък на бухал, нито шумоленето на нощни животни. Рицарят застана в центъра на поляната. Облаците се бяха разкъсали и дърветата бяха облени в сребристата светлина на пълната есенна луна. Сър Годфри спря. Заслуша се в тежкото си дишане и издаде приглушен вик, когато пет фигури се отделиха от дърветата и тръгнаха към него. Облечени изцяло в черно, те се сливаха с тъмнината. Лицата им бяха скрити от маски, затова сър Годфри виждаше само блясъка на очите им и бледата ивица кожа над устните. Той зае бойна позиция, сдържайки желанието си да хукне обратно към манастира.
— Няма да ти навредим, сър Годфри Ийвсдън — каза фигурата в средата. Но думите бяха последвани от зловещ кикот, който превърна тържественото обещание в злобна заплаха. — Е, поне засега. Какво ще стане в бъдеще, зависи от самия теб.
Сър Годфри отстъпи, фигурите не помръднаха.
— Кои сте вие? — предизвика ги рицарят. — Защо сте тук? Какво искате от мен? Защо ви е да плашите горката стара игуменка посред нощ?
— Хайде, хайде, сър Годфри — отвърна гласът. — Знаем защо си тук и какви са заповедите ти. Върни се при господарите си в Лондон и вземи с теб любопитния писар и сляпата кучка. Кажи на краля, че това не е работа за теб, че няма заговор срещу Короната, предателство или подкуп на служители. И свали меча си. Ако искахме да вземем живота ти, щяхме да го направим.
— И какво искате?
— Да довършим делото си тук.
— И какво е то?
— Не е твоя работа, рицарю.
— Как ще го довършите? — настоя сър Годфри. — С убийства? С проливане на невинна кръв? С ужасни престъпления, извършвани посред нощ? Като прерязвате гърлата на невинни хора и пиете кръвта им?
— С това се занимаваш и ти, сър Годфри — отвърна гласът. — Не се ли би на бойните полета във Франция, където купчините трупове стигаха до кръста ти? Не си ли плавал с лодка по Темза, по която труповете плуват като ненужни отпадъци? Човешкият живот е евтин, сър Годфри. Той лесно и приятно се заменя с друг.
— Вие сте убийци, обладани от дявола — отвърна сър Годфри.
— Господарите ни са различни, сър Годфри. Но стига толкова приказки. Ние сплашихме онази стара кучка, игуменката. Не трябваше да ви вика тук и ние те предупредихме. До три дни трябва да напуснеш Оксфорд.
— А ако не го направя?
— Тогава ще се срещнем отново.
Фигурата отстъпи, навлезе между дърветата и изчезна. Сър Годфри прибра меча и камата си и се облегна на студения ствол на едно дърво. Изчака, докато тръпките, обзели тялото му, престанаха и се върна в сградата на манастира.
Александър го чакаше до вратата. Той погледна лицето на рицаря и попита:
— Да не си видял призрак, рицарю?
— По-лошо, писарю, видях самия дявол.
И сър Годфри описа накратко на Александър срещата в овощната градина. Рицарят седна на една пейка, облегна глава на варосаната стена и се взря в изпития образ на Христа на разпятието.
— Дойдоха да ни сплашат и предупредят. — Той погледна към писаря. — Ако знаеха колко малко сме научили, едва ли щяха да си дадат труд.
— Всичко зависи от един факт — отвърна Макбейн.
— И кой е той?
— Как, в името на Бога, са влезли в онези къщи, без да вдигнат шум и съседите да ги чуят?
Александър отиде в трапезарията и донесе две чаши вино. Подаде една на рицаря и се усмихна.
— Майка Констанс си е легнала. Сестра Идит се моли в черквата, а аз лично се погрижих — усмивката му стана по-широка — лейди Емили да бъде в безопасност. Може да направим нещо, сър Годфри.
Рицарят го погледна въпросително.
— Знаем, че тази вечер стригоите са в Оксфорд. Може би се канят да посетят някоя къща. Да пообиколим града — да видим какво става през нощта, кой броди по уличките.
Сър Годфри беше уморен и още замаян след обилното ядене и пиене. Но той прецени, че думите на писаря са разумни и след час, с ботуши и наметала, добре въоръжени, те напуснаха манастира и започнаха обиколката си из спящия Оксфорд.