Вървяха по улиците, запушили носове, за да не долавят вонята от боклуците, натрупани в канавката близо до Холиуел, минаха през Смитгейт, спуснаха се по Бокардо Лейн под притихналия тъмен силует на „Сейнт Майкъл“ в Нортгейт и завиха по Фиш Стрийт. Отначало помислиха, че улиците са празни, но от време на време срещаха групи студенти, които се промъкваха по алеите, като си шепнеха оживено, доволни, че успешно са нарушили университетските закони. Близо до Сейнт Олдгейт срещнаха градската стража, група доста изплашени мъже, които грееха ръцете си на пламтящ мангал. Водачът им ги спря, но когато сър Годфри обясни кои са, им позволиха да преминат без повече спънки. Навсякъде имаше просяци с тънки костеливи ръце, които хленчеха и умоляваха за милостиня. От време на време тъмни сенки пресичаха алеята, но сър Годфри разпозна в тях обичайните нощни ястреби — разбойници, които търсеха лесна плячка — някой добре почерпен студент или гражданин, който се прибира от вечерния гуляй в кръчмата.
— Нищо интересно — промърмори сър Годфри, когато обърнаха конете и поеха към манастира.
— И все пак има нещо — отвърна Александър.
— За какво говориш?
— Улиците не са толкова пусти, колкото мислехме. Възможно е някоя от групите, които срещнахме… — Александър прочисти гърлото си. — Нека се изразя по-точно. Възможно е убийците да се държат като някоя от групите, които срещнахме. Група гуляещи студенти, които питат за пътя, граждани, които се крият от преследващи ги бандити. Помисли си, сър Годфри. На кого би отворил вратата късно през нощта?
Докато рицарят и писарят се прибираха в манастира, семейство Котърил, калайджии, точно вечеряха в дома си на една алея, близо до Бокардо Лейн. Атмосферата не беше задушевна. Изолда, съпругата на Раул, седеше, стиснала устни и едва беше докоснала глинената купа със супа от гъби и лук. Тя гледаше дъщеря си Катерина, черната й блестяща коса, снежнобялата кожа и топлите кафяви очи. Забеляза как пищната й гръд обтяга излинялата вълнена риза и привлича тайните погледи на втория й съпруг. Изолда имаше защо да се тревожи. По-рано през деня, веднага щом Раул се беше върнал с ръчната количка от пазара, тя ги беше заловила с Катерина в малката градинка зад къщата да се прегръщат по начин, който не подхождаше на пастрок и заварена дъщеря. Все пак Катерина беше единственото й дете от Александър, който лежеше погребан под старите тисови дървета в ъгъла на гробището при черквата „Сейнт Питър“.
Шестгодишният син на Изолда от Раул, червенокосият луничав Робърт, усети напрежението на масата и като видя, че майка му не го наблюдава, се промъкна на горния етаж да довърши любимата си игра. Робърт беше намерил една малка стая, прилична повече на шкаф в стената, до която се стигаше през малък капак, скрит зад обкованата с желязо и мед ракла в малкия коридор пред стаята на майка му. Беше открил, че като се пъхне зад раклата, може да пропълзи в тайната си стаичка, където играеше любимата си игра на чудовища и дракони. Точно когато вдигаше капака, майка му го повика, но беше късно. Робърт пропълзя вътре, извади огнивото, което беше откраднал от склада на баща си, и запали старата лоена свещ, която стоеше на пода в средата на стаята. Малкото момче гледаше как пламъкът й се увеличава.
Тихичко се засмя и започна да прави с ръцете си фигури, които хвърляха странни сенки по стената.
— Това е дракон — промърмори то, като стисна малкото си юмруче и го вдигна. Загледа се как сянката му застрашително трепка върху стената. После изпъна трите си пръстчета. — А ето го рицарят на кон, който ще победи дракона.
Робърт замълча, защото чу да се тропа долу на вратата, майка му се засмя, потътриха се столове и баща му тръгна по коридора.
— Гости! — прошепна момчето. То наостри уши, но чу само един глас. — Само един е — каза си то и продължи да си играе със сенките.
Чу вика на майка си „Робърт, слез долу!“, но се обърна с гръб към стената и продължи да играе. Изглежда беше задрямал за малко. Събуди се от нещо, което му заприлича на тих, приглушен писък. Долу вратата се отвори отново и Робърт чу, че още хора влизат в къщата. Или родителите му излизаха? Чу тежки стъпки по стълбите и си помисли, че баща му отива да донесе от тавана кана от най-хубавия си ейл.
Врати се отваряха и затваряха. Някой стоеше в коридора и дишаше тежко. Внезапно момчето се уплаши. Без да мисли, то се протегна, угаси свещта и се сгуши в тъмнината. Ужас разтърсваше всяка фибра на тялото му. Краката му трепереха. Ръцете му бяха тежки и студени като големия леден блок, който бяха донесли с баща му от реката миналата Коледа. Нещо ужасно дебнеше пред стаята. Уродливо чудовище, излязло от най-страшните му кошмари, се таеше от другата страна на стената. Момчето се сви като подплашен заек. Когато ужасяващото зло присъствие мина покрай него и косъмчетата на тила му настръхнаха под студените му пръсти, Робърт не посмя да мръдне. Дяволът беше влязъл в къщата и с детските игри беше свършено.