Сър Годфри потропа с пръсти по масата.
— Какво правят те в Оксфорд? — чудеше се той.
— Един Бог знае! — отвърна сестра Идит. — Но какво да направим ние, за да разберем и да го предотвратим?
— Трябва да отидем на още две места — каза рицарят. — Бихме искали да прочетем хрониката, за която ни каза, майко Констанс — онази от университетската библиотека към черквата „Сейнт Мери“.
— Ще я намерите там — отвърна игуменката. — Внимателно съм отбелязала с кръстчета важните пасажи. А второто място?
— Тринитарианския манастир.
— Това ще е трудно. Те са затворен орден, рядко приемат посетители и не желаят да говорят за легендите, свързани с манастира им.
Годфри извади кралската заповед от торбата си.
— Това е личният подпис на краля. Добрите братя от Тринитарианския орден със сигурност ще говорят с мен.
Майка Констанс им пожела успех и си тръгна. Сестра Идит каза, че е готова за тръгване, но поиска двамата мъже да се въоръжат с мечове и ками. Попита сър Годфри дали има арбалет.
— Имаме два — отвърна той.
— Тогава ги вземете — посъветва го заклинателката. — Не тръгвайте никъде без оръжие.
— Значи стригоите могат да бъдат убити? — попита Александър.
— Да, мастър Макбейн — казах ви. Но трябва не само да бъдат убити, а и телата им да бъдат изгорени.
— Защо не използваме реликви? — попита Александър и отмести стола си.
Сестра Идит тихо се засмя.
— Иска ми се да можехме. Но най-автентичните реликви се намират под каменните олтари. А и как да разберем дали една реликва е истинска? Виждала съм толкова парчета от Светия кръст, че от тях би могъл да се построи военен кораб и да остане още достатъчно дърво за една голяма къща.
Сър Годфри се разсмя и пресуши халбата си.
— Сестра Идит е права — обяви той. — Само си помисли, Александър, какви боклуци се продават. Парче от одеждите на Христа, косъм от брадата на свети Йосиф, перо от крилата на Светия дух.
— Тогава защо не използваме причастието? — попита сухо Александър.
— Как? — попита сестра Идит. — Да накараме всички в Оксфорд да се причестят?
— Можем да го носим — предложи писарят — в малка дарохранителница.
— Глупости — отвърна сестра Идит. — Видя как разпитахме Ласкал. Нафората, както и реликвата, трябва да се държи много близо до стригоя.
Като ругаеше под нос, Александър последва сър Годфри до стаята им, където събраха принадлежностите си, преди да придружат заклинателката до конюшнята. Прислужниците оседлаха конете им и скоро те бяха вън от манастира и яздеха по обляните в утринна светлина улици към центъра на Оксфорд. Денят едва започваше. Търговци подреждаха сергиите си. Чираци тичаха насам-натам. Утринният въздух беше изпълнен с миризма на конски фъшкии и воня от канавките, примесени с по-апетитните ухания от готварниците и кръчмите. Стражата караше група гуляйджии, облени с вода и с вързани зад гърба ръце, към градската тъмница. Един фалшификатор крещеше и се блъскаше в стълбовете, между които беше завързан, докато градският палач с нажежено желязо в ръката, жигосваше изобличаващата буква „Ф“ на бузата му. По-нататък двама богохулници, които бяха крещяли пиянски обиди по време на месата, стояха в бъчви с конска пикня, докато клисари с дрезгави гласове изсипваха тор върху главите им. Проститутка, заловена да се предлага на забранено място, стоеше до тях. В момента бръснеха косата й, преди да я разведат из целия град, предвождана от гайдар, да я подиграват и освиркват, докато стигне градските врати, през които щеше да бъде прогонена.
— Обикновените произшествия — промърмори сър Годфри.
Александър се усмихна, но този път долови напрежението, за което му беше споменал рицарят. Няколко студенти, все още с храна в ръце, бяха изблъскани от една гостилница от група набити работници. Доктор по философия трябваше бързо да офейка през вратата на една от залите, когато някакви чираци започаха да го обсипват с обиди, последвани от обичайните шепи кал.
След като оставиха конете си в една кръчма и си пробиха път към университетската черква „Сейнт Мери“, Александър попита:
— Винаги ли е така?
— Не — промърмори сестра Идит, притискайки лакътя му. — Сега е различно. Мисля, че новината за ужасните убийства се е разнесла и пробужда старите вражди и омраза. Стригоите обичат това. Те се чувстват добре в атмосфера на ненавист. Така извършват престъпленията си, скрити зад местните неразбирателства. Много често други биват екзекутирани заради престъпленията, които те са извършили.
Влязоха в „Сейнт Мери“ през малка врата и отидоха в кораба. Един духовник, който гасеше свещите на олтара, слезе по стъпалата и ги преведе през сакристията до голямата зала на съвета, където се съхраняваше библиотеката. Архиварят, Саймън Ниофам, уморен на вид духовник, ги поздрави доста любезно. С удоволствие им показа полиците и шкафовете, които изпълваха стените, препълнени с подвързани в кожа издания, ковчежетата, където се пазеха пергаментите и големите резбовани поставки за книги с дебели томове, прикрепени към стените с вериги, в малките обособени читални в далечния край на залата. Ниофам погледна внимателно сестра Идит, после съзря сабите и камите под наметалата на сър Годфри и Александър.