— Неприлична историйка — прекъсна го сър Годфри. — Чувал съм много подобни край лагерния огън, но по-пикантни и определено по-сочни.
Александър махна с ръка.
— Чуй само това! Съпругът си ударил главата в желязната решетка и пострадал много. Дошъл свещеникът и му казал, че е на път да умре и трябва да се изповяда и приеме последно причастие. Но той отказал, умрял грешен и бил заровен. — Александър проследи с пръст редовете надолу по страницата.
— Според написаното тук, злият съпруг излизал от гроба си през нощта, бродел по улиците, обикалял около къщите и карал кучетата да вият и скимтят. Видът му бил ужасяващ. Навсякъде из въздуха се носел отвратителният дъх на разложеното му тяло. Най-накрая жителите на Северен Оксфорд загубили търпение, отишли при гроба му и започнали да копаят. Смятали, че ще трябва да го търсят надълбоко, но бързо попаднали на трупа, покрит само с тънък слой почва. — Александър направи гримаса. — Хрониката съобщава, че тялото му било невероятно подуто, а лицето румено и с огромни подпухнали бузи. Саванът и дрехите на трупа били прогизнали и разкъсани. Един от гражданите веднага го пробол с дръжката на лопата и струя гореща червена кръв избликнала във въздуха. Преди да мръкне, те завлекли трупа в Перисмийд, бързо издигнали голяма клада и го изгорили.
— Глупости! — изръмжа сър Годфри. — Такива истории има колкото искаш. Можеш да ги откриеш из хрониките и ръкописите по цялото кралство.
Заклинателката само поклати глава, докато Александър прелистваше нататък.
— Не, не, има и други истории — възкликна той. — Майка Констанс ги е отбелязала с черен кръст и те всички си приличат. Ето една от хиляда триста двайсет и втора, по времето на гражданската война между бащата на сегашния крал и неговите барони. — Прелисти няколко страници. — Ето и друга от хиляда триста и четиридесета. Всички са еднакви. Хора, известни с пороците си, се връщат към живот и бродят по улиците, докато властите се намесят и трупът бъде изгорен.
— Има ли някаква закономерност? — попита сестра Идит. Александър се върна назад.
— Да — отвърна той. — Едно и също се случва на всеки двайсет-трийсет години. — Прегледа ръкописа и с чукане по масата наблегна на всяко от нещата, които изброяваше. — Първо, умира прочут грешник; второ — той отново оживява; трето — извършва ужасни престъпления, кошмарни убийства и накрая го унищожават.
— Това ли става и сега? — попита сър Годфри и сграбчи ръката на заклинателката. По свитите й устни разбра, че тя е озадачена.
— Не — отвърна тя. — Това, което става сега, е съвсем различно. Тези истории са само прелюдия към върховното събитие. Бледо подобие на ужасите, които се случват сега.
— Но какво ги предизвиква? — настоя Александър, като затвори книгата.
— Бог знае. Навярно пускането на свобода на някакво злокобно присъствие. Като горско езеро, чисто и прозрачно на повърхността. Но ако разбъркаш с прът мрачните му дълбини, цялата мръсотия излиза на повърхността. — Тя потърка устата си с опакото на ръката. — Някакво разбъркване е предизвикало тези ужасни убийства. — Бавно се изправи. — Чух достатъчно. Да си вървим.
Поблагодариха на библиотекаря, който ги беше наблюдавал тайно от другия край на помещението. Въпреки че беше любител на книгите, Александър почувства облекчение, когато напуснаха черквата и усети прохладната свежест на Хай Стрийт. Дрезгавите викове на амбулантните търговци бяха за предпочитане пред Злокобната тишина на библиотеката. Те си пробиваха път през множеството, когато сър Годфри чу някой да го вика по име и забеляза отец Андрю, с весели очи и румени бузи, да върви сред тълпата, преметнал кошница през рамо.
— Добър ден, сър Годфри, мастър Макбейн, сестра Идит. — Погледът на свещеника стана сериозен. — Успяхте ли да разберете нещо?
Сър Годфри тръгна успоредно с него.
— Не, отче, не сме — отвърна рицарят. — Всъщност узнахме много малко. Но, слава Богу, поне няма други убийства.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита отец Андрю. Сър Годфри спря, докато Александър помагаше на сестра Идит да се качи на коня.
— С какво? — попита рицарят. Свещеникът сви рамене и посочи кошницата.
— Купувам хляб и зеленчуци за бедните, които храним пред черквата „Сейнт Питър“. Слушам какво се говори из града. Мога да поразпитам.
Сър Годфри, го потупа по рамото.
— Всяка помощ ще бъде добре дошла, отче.
— И ще се моля за вас — добави свещеникът — всяка сутрин на литургия, докато приключите с това зло.