— Добре ли си? — попита рицарят.
Макбейн кимна. Почувства слабата ръка на заклинателката на раменете си, после влажната кърпа, с която тя почисти лицето и устата му.
— Шшш! — залюля го нежно майка Идит, — Ти си добър човек, Макбейн, и страшен боец.
— Успя да убиеш негодника! — промърмори сър Годфри. — Главата му е почти отсечена.
Той махна качулката и свали маската от лицето на мъртвеца. Няколко монахини излязоха навън.
— Приберете се! — нареди сър Годфри.
Жените се оттеглиха. Рицарят се взря в бледото лице на младеж, чиято черна коса беше лепкава от пот. Устните му бяха пълни и червени.
— Виждал ли си го преди?
Сър Годфри погледна през рамо към Александър, който бързо се прекръсти и поклати отрицателно глава.
— Трябва да изгорите тялото — обади се сестра Идит. — Веднага!
— За Бога, лейди! — изръмжа сър Годфри. — Това може би е просто някой наемен убиец.
Заклинателката кръстоса ръце и поклати глава.
— Той е един от тях — прошепна тя. — Повдигни устната му. Сър Годфри се втренчи в Александър.
— Прави каквото ти казвам! — нареди сестра Идит. — Повдигни горната му устна.
Рицарят го направи предпазливо и примигна, когато видя острите кучешки зъби.
— Разбираш ли за какво говоря, сър Годфри? Макар че не виждам, познавам стригоите. Тялото му трябва да бъде изгорено, преди духът да напусне тялото, да се осъзнае и да започне да броди по земята.
— Детски кошмари — промърмори сър Годфри. — Сестро Идит, трябва да повикам шерифа и проктора, те може би го познават. Трупът може да представи някакви доказателства кои са стригоите и къде се крият.
— Тогава го направи бързо! — просъска заклинателката. — До един час! Преди дяволът да поиска своето!
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Сър Годфри задърпа трупа за краката към къщата за гости. Помоли сестра Идит да се погрижи за писаря и отново изчезна в тъмнината, за да увери майка Констанс и монахините, че всичко е под контрол. Изпрати и един сънлив прислужник да извика шерифа и проктора и лично остана да охранява трупа, докато те дойдоха. И двамата бяха разчорлени и небръснати, но гневът им, че са били така грубо обезпокоени, изчезна веднага щом сър Годфри им каза какво се беше случило. Те внимателно огледаха чертите на мъртвеца и поклатиха глави.
— Никога преди не съм го виждал — обяви Ормистън, — нито шерифът. А и не носи нищо, по което да разберем кой е. Може би ако го съблечем и го изложим на стълбите на черквата, някой може да го разпознае.
— Не! Не! — прекъсна ги енергично сестра Идит. — Трупът трябва да бъде изгорен незабавно. Настоявам. Или веднага се връщам в Лондон.
Сър Годфри погледна изненадано дребната непокорна жена и забеляза капките пот, които се стичаха по бузите й. Осъзна, че няма да може да успокои тревогата й и се подчини на настояването и. Шерифът и Ормистън си тръгнаха. След като изми лицето и ръцете си и изпи чаша кларет, Александър обяви, че е се чувства добре. Отиде до лечебницата, за да се увери, че малкият Робърт Котърил е добре и го откри дълбоко заспал, след като беше изпил лека приспивна отвара.
Когато се върна, намери сър Годфри да привързва трупа върху едно товарно пони, което цвилеше и скимтеше, уплашено от странния си товар. Сестра Идит настоя да дойде с тях, а рицарят беше твърде уморен, за да спори, затова напуснаха заедно сградата на манастира. Рицарят водеше понито, сестра Идит яздеше зад него, а Александър — последен с голям съд с масло от склада на манастира. При една от градските порти те събудиха стражите, и като видяха кралските пълномощия на сър Годфри, те ги пуснаха да преминат. Движеха се един зад друг по тесните пътеки, които се извиваха от града към скритата в нощта околност. Пътуването беше зловещо. Звездите блестяха като диаманти, а луната се показваше от време на време между облаците. Полята от двете им страни бяха тихи. Понякога печалният вик на сова или кръвожадният лов на нощните създания в папратта край канавките нарушаваха тишината. Никой не говореше. Александър още не можеше да се опомни как се беше измъкнал на косъм. Сър Годфри усещаше дяволската злост, която сякаш се излъчваше от трупа, макар че беше преметнат на гърба на понито като чувал с брашно. Сестра Идит се молеше и докато повтаряше „Отче наш“ наблягаше на фразата „Sed libera nos a malo“ — „Но избави ни от злото“.