Спуснаха се по хълма — дълги, тъмни сенки под лунната светлина, които се движеха като прилепи към стената на манастира. На определеното място спряха и се изкачиха по малката стълба, която бяха оставили там предварително. Щом се покачиха на оградната стена, се разпръснаха, като последният издърпа стълбата след себе си и внимателно я опря до стената. Слязоха безшумно по стълбите и тръгнаха през манастирския двор. Движеха се тихо, прикриваха се в сенките, далеч от светлината на факлите, които приор Едмънд беше наредил да запалят, в случай, че размириците в града се прехвърлят в манастира. Няколко послушника трябваше да са на пост, но те спяха и не оказаха никаква съпротива срещу нашествениците, които прехвърлиха стените и навлязоха още по-навътре. Стигнаха стълбите, водещи до покоите на приора и безшумно като призраци ги изкачиха. Водачът се убеди, че галерията е празна, после леко почука на вратата.
Приор Едмънд чу тихото почукване, потърка ръце и се изправи от молитвеното столче, на което се молеше. Сънено превъртя ключа и без да мисли вдигна резето и отвори вратата. Искаше да изпищи, но черна кожена ръкавица затули устата му и го блъсна обратно в стаята. Сърцето на Едмънд се разтуптя от ужас. Четиримата нападатели, облечени в черно от глава до пети, приличаха на гарвани. Той почти очакваше да разперят наметалата си и да се понесат като прилепи из стаята. За миг си помисли, че е умрял и че е в ада, после ръката върху устата му се стегна и го притисна към стената.
— Ще си махна ръката — каза дрезгав глас. — Но ако изпищиш или вдигнеш тревога, повярвай ми, ще умреш.
Ръката се отдръпна.
— Е, Мърморко, да живееш ли искаш или да умреш? Едмънд не беше от тестото, от което са направени мъчениците.
— Да живея! — прошепна той през напуканите си устни.
— Къде са тайните тунели и коридори?
— Няма такива.
Получи силен удар по лицето.
— Хайде, Мърморко. Тайните коридори и тунели под това място. — Мъжът отново замахна, но Едмънд кимна. — Искаме да ни заведеш там. Ще ни покажеш тайните входове и ще ни заведеш на мястото, където се намира нашият повелител. Ще вървим след теб. Ако срещнем някого, няма да спираш или да говориш, а ще използваш авторитета си, за да ни защитиш. Ясно?
Приор Едмънд нямаше друг избор, освен да се съглася. Забулената в черно фигура го сграбчи за рамото и го побутна към вратата. Отвън се чу звук от далечен гръм. Предводителят се обърна към обрамченото в олово стъкло на прозореца и се усмихна.
— Подходящо — прошепна той. — Много подходящо. Избута Едмънд в безлюдната галерия и приорът, облян в пот, с бумтящо сърце, свит стомах и вкочанени крака ги поведе надолу по стълбите и през двора. Влязоха в най-старата сграда на манастира. На горния й етаж беше библиотеката, а на долния — рядко използваната зала за съвети. С треперещи ръце приорът вкара ключа си в ключалката и влезе в плесенясалата тъмнина. Сърцето му подскочи, когато облечените в черно фигури се промъкнаха след него. Вратата се затръшна. Бяха извадени и запалени свещи. Едмънд продължи нататък:.
— Води ни! — изсъска водачът.
Като се препъваше и трепереше от страх, приорът ги поведе по застлания с рогозки под към далечния край на стаята и спря пред дървената ламперия.
— Не виждам — измърмори той.
Приближиха му свещ и някой здраво стисна врата му изотзад.
— Намери го!
Едмънд изстена от страх. Ако хватката около гърлото му не се беше затегнала, щеше да произнесе молитва.
— Без повече празни приказки! — изсъска гласът. Потните ръце на Едмънд трескаво опипваха ламперията.
Той се опита да се измъкне от ръката, която го държеше.
— Моля ви, пуснете ме. Не мога…
Хватката се поотпусна. Едмънд си пое дълбоко дъх и се взря в осветената от свещта ламперия. Най-после видя издатината в ъгъла на един от панелите. Натисна я и той се разхлаби. Приорът го повдигна, пъхна ръка зад него, натисна болта, повдигна резето и бутна ламперията. Цяла секция от стената тихо се завъртя на старателно смазаните си панти.
— Слизай долу! — нареди гласът.
В ръката му пъхнаха свещ. Едмънд преглътна и поведе похитителите си надолу по стръмните каменни стъпала. Когато слязоха, без да го подканват, той запали голяма факла и освети старинното помещение. Водачът на групата въздъхна от удоволствие, когато видя големия, опасан с желязо ковчег, поставен в средата на стаята.
— Значи е тук!
Той щракна с пръсти, спътниците му пристъпиха и започнаха да освобождават капака. Като мислеше, че са го забравили, Едмънд се запъти към стълбите. Мислеше, че ще успее да избяга. Чу капака да пада с трясък и възглас на радостна изненада, после някой го сграбчи за рамото и преди да се усети, гърлото му беше прерязано от ухо до ухо.