На другата сутрин сър Годфри и Александър спаха до късно. Събуди ги червенобузестата Матилда, която каза, че сестра Идит ги чака в трапезарията и ги попита искат ли да закусят. Александър се измъкна от леглото, припомни си събитията от предишната вечер и скри лице в ръцете си.
— Кога ще свърши всичко това? — изстена той. — Кога ще се приберем у дома?
После се стегна, избръсна се, изми се и се преоблече. Този път не беше нужно да му се напомня да препаше меча си. Долу сър Годфри вече закусваше с риба и вино и разпитваше майка Идит за стригоите. Александър ги поздрави и се присъедини към тях, докато заклинателката описваше нощните бродници или херлетингите.
— Това е саксонската дума за нощните бродници — обясни тя. — Уолтър Мап ги споменава в хрониките си.
— Съществуват ли наистина? — попита Александър.
— Мап казва, че са ги виждали в Бретан. Хора, които били смятани отдавна за мъртви, се появяват отново и обикалят по земята с кервани от хора, коне и каруци. Теологът Питър Льо Боа казва, че по време на царуването на нашия крал Хенри Втори, цели армии от нощни бродници безшумно скитали навсякъде. Виждали са ги да газят из блатата на Хиърфорд и Уелс е каруци и товарен добитък, самари, фураж, кошници, птици, кучета и множество мъже и жени.
— И те ли са стригои? — попита Александър, докато чупеше малко парче хляб.
— Може би, въпреки че аз исках да изтъкна пред сър Годфри, че реалността не винаги е такава, каквато ни се струва; мъртвите оставиха да се почувства присъствието им. — Тя се усмихна, отхапа малко парче риба и внимателно го задъвка. — Но сега сме изправени пред нещо различно. Имам чувство, че тези стригои очакват нещо.
— Какво?
— Водач, някой от Господарите им, които от много години са неживи.
Александър потръпна. Думите на заклинателката му припомниха ужаса от предишната вечер, затова се извини и каза, че има нужда от чист въздух. Щом излезе навън, той отиде право в градината, където последния път беше видял Емили и сърцето му подскочи от радост, когато заобиколи малкия жив плет и я видя да седи там. Тя носеше бяла наметка, обточена с кожа, бродираше гоблен и тихичко си пееше. Александър се изкашля. Емили вдигна очи и сърцето му отново подскочи от красотата на прекрасните й сини очи.
— Милейди, добро утро.
Емили се усмихна, заби иглата в гоблена и покани писаря да седне до нея. Александър беше развълнуван от топлината и близостта й. Той долавяше лекия дъх на парфюма й и се възхищаваше на златистия овал на лицето и.
— Добре ли си, милейди?
Тя приближи ръката си към неговата.
— Да, сър, макар че се боя.
— От какво?
— Майка Констанс ми каза какво се е случило снощи. — Емили вдигна поглед и очите й срещнаха неговите. — Бил си смел — въздъхна тя. — Бил си много смел и си защитил момчето. — Връхчето на розовия й език облиза устните. — Майка Констанс казва, че си в Оксфорд, за да заловиш злите хора. Сигурно те е било страх.
— Ако се радвах на благосклонността ти, милейди — Александър доближи ръката си до нейната, — бих се изправил и срещу самия Сатана.
— Приятно ли ти е това? — прошепна тя и плъзна малката си ръка в неговата.
— Милейди, думите ми са безсилни пред твоята нежност. Лейди Емили се усмихна леко и започна благовъзпитания и грациозен танц на галантния флирт.
— Често ли мислиш за мен, сър?
— О, не, милейди, мисля за теб винаги.
Емили стисна ръката му и се премести към него.
— Аз съм девица — промърмори тя, — която не е поискана от никого и не е сгодена.
— Милейди, мога да променя това.
— Благородник ли си по рождение?
— Да, и имам благородно сърце.
— Лесно ли се влюбваш?
— Само веднъж, милейди.
Тя примигна с красивите си очи.
— И липсва ли ти тя?
Сега Александър стисна ръката й.
— Как би могла, милейди, щом седя тъй близо до нея? Емили леко се извърна.
— Сигурно си завоювал много сърца.
— Защо са ми много, милейди, когато за мен съществува само едно?
Емили погледна във веселите очи на писаря. Чувстваше се виновна, защото си помисли за сър Годфри, за лицето му, сякаш издялано от камък и пламенния му поглед.
— Обичаш ли ме, сър?
— Милейди, ти го каза.
— Ами когато си заминеш? — прошепна тя.
Александър се свлече от пейката на едно коляно, хвана ръката й и погледна с обожание ангелското й лице.
— Може ли човек да забрави дясната си ръка? Може ли да пренебрегне биенето на сърцето си?
Лейди Емили точно щеше да му отговори, когато чу някакъв звук и се обърна. Сър Годфри стоеше пред тях и по изненадания му израз и явната страст в очите му, тя разбра, че рицарят истински я обича. Ако беше честна, тя предпочиташе точно него, горд като орел, пред онзи, който коленичеше в краката й.