— Сър Годфри! — извика тя. — Добро утро! Александър бързо се изправи.
— Сър — изфуча той, — промъкнахте се незабелязано.
— Сър — отвърна язвително сър Годфри, — ако знаех, че ми трябва херолд, щях да си наема. Сър Осуалд и прокторът са тук и искат да ни видят.
Очите на сър Годфри бяха впити в лейди Емили. Тя спокойно отвърна на погледа му. „За Бога — мислеше си момичето, — направи нещо, признай ми чувствата си.“ Но сър Годфри се обърна и се скри зад храстите. Александър въздъхна, хвана ръката на Емили и я вдигна към устните си.
— Милейди, ще продължим друг път.
После тръгна забързано, като остави Емили да се ядосва на припряното оттегляне на рицаря.
— Сър Годфри! — извика Макбейн.
Младежът се обърна и Александър видя гнева върху лицето му.
— Сър, държите се невъзпитано.
Сър Годфри пристъпи към него и ръката му хвана дръжката на меча.
— Проклетият му писар! — изръмжа той. — С твоите сладки приказки и комплименти!
Александър се усмихна. „Значи все пак, имаш сърце — помисли си той. — Кръвта пулсира в мозъка ти и изпраща гневни съобщения по вените ти.“
Сър Годфри се приближи.
— Забавен ли ти се виждам?
Макбейн отстъпи и ръката му стисна меча.
— Сър Годфри, аз те уважавам!
— Не си играй с мен!
Ръцете на рицаря бяха бързи и мечът сякаш сам изскочи от ножницата. Александър го последва, отстъпи и извади оръжието си, за да го кръстоса с неговото.
— Защо? — попита той.
— Защото, сър, ти ме обиди.
— Кълна се в небето, не съм!
Рицарят си пое дъх дълбоко, затвори очи и свали меча си.
— Не, сър, не си.
И прибра оръжието. Александър го последва и сър Годфри му протегна ръка.
— За мен е трудно — промърмори той. — Не ме бива много по приказките.
Александър се усмихна, хвана ръката на рицаря и тържествено я разтърси.
— Думите не значат нищо.
— Не се карайте!
Сър Годфри се обърна. Сестра Идит стоеше наблизо, под надвисналите клони на един бряст.
— Не се карайте! — повтори тя и отпусна ръце. — Защо мъжете винаги трябва да се борят заради любовта? Виждате едно хубавичко лице и се превръщате в разгонени самци. Ти, сър Годфри, си рицар. А ти, Александър Макбейн, си неговият доверен писар. Имате работа да вършите. Затова я свършете! А после аз ще отсъдя кой е прав. — Леко се усмихна и ги подкани да пристъпят, сякаш бяха непослушни момчета. — Знам как жадува сърцето — прошепна тя. — Ние се стремим към любовта, сърцата ни неотменно я преследват. Но оставете я да почака, имате посетители.
Двамата мъже покорно последваха заклинателката до къщата за гости, където сър Осуалд Бийчъм и проктор Ормистън нетърпеливо ги очакваха.
— Слава Богу! — изръмжа шерифът. — Сър Годфри, трябва да дойдеш с нас. Снощи тринитарианскят манастир е бил нападнат. Приор Едмънд е мъртъв. Казаха, че са проникнали в тайното подземие.
— И още какво? — обади се сестра Идит.
— Един ковчег е бил изпразнен — обади се Ормистън. — Защо им е било да убиват заради един труп?
— Мили Боже! — прошепна сестра Идит и приседна на един стол. — Този глупав приор! — Тя поклати глава. — Значи е станало.
— Какво е станало? — попита Александър.
— Явно са освободили господари си — отвърна заклинателката. — Стригоят, който сър Хю Мортимър е затворил там преди стотици години.
— Глупости! — отсече Макбейн. — Сестро Идит, приех нощните бродници, които пият кръв, и стригоите, които сменят телата си. Но как е възможно човек да оцелее, затворен в ковчег стотици години?!
Сестра Идит почука по масата.
— Не си ли ме слушал? — отсече тя. — Стригоите никога не умират! Ако труповете им оцелеят, те просто спят!
— В такъв случай — намеси се рицарят, — защо този Господар не е станал от ковчега си и не е избягал?
— Трябва да бъде призован — отвърна уморено заклинателката. Трябва да му се принесе кървава жертва, за да се съживи. — Тя се обърна към четиримата мъже и мислено ги наруга заради недоверието им. — Какво толкова чудно има в това? Макбейн, ти молиш ли се?
Писарят кимна.
— Сър Годфри?
— Разбира се.
— А вие, шериф Бийчъм, проктор Ормистън? Двамата мъже кимнаха.
— И когато се молите — възкликна сестра Идит — вие се обръщате към Христос да ви се яви или да призове милостта на вашия светец-закрилник, нали?
Мъжете мълчаливо направиха знак за съгласие.
— Стригоите не са по-различни. Те вярват, че ако ги призоват, силите на Ада ще им отвърнат. — Тя се изправи и побутна стола настрани. — Да отидем в манастира. Ще видите! Преди да е свършила седмицата, ще усетите могъществото на техния Господар.