РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ
Рицарят млъкна и огледа кръчмата. Погледът му се спря на Монаха, чиито очи никога не го изпускаха. После се обърна към своя златокос син, Оръженосеца, който стоеше до вратата с Йомена.
— Добре ли си, Робърт? — попита Рицарят.
— Да, сър. Но спомените оставят дълбоки следи и душата никога не ги забравя.
Рицарят се усмихна и покани сина си и Йомена да седнат, като побутна каната с вино към празните им чаши.
— Довърши разказа си, сър Рицарю. — Батската невяста се приведе напред и лицето й се разтвори в беззъба усмивка. — Ти си играещ с нас, разказа ни за красивата лейди Емили в дневната си история, онази за Арсита и Паламон. В нея дамата също се казваше Емили.
Рицарят вдигна вежди.
— Е, и?
Батската невяста му се закани с пръст.
— В историята ти за древна Тива всички имена бяха гръцки — Арсита, Паламон и т.н. Защо и в двете истории, тази, която ни разказваш сега, и онази, която ни разказа днес, героините ти се наричат Емили?
Рицарят леко се усмихна, но Батската невяста не се обезкуражаваше лесно.
— Кажи ми името на съпругата си — настоя той.
— Бил съм женен два пъти — отвърна Рицарят. — Първата ми съпруга се казваше Катрин.
— Ами втората? Рицарят сви рамене.
— Нека довърша историята си.
IV част
ПЪРВА ГЛАВА
В тринитарианския манастир цареше пълен хаос. Помощник-приорът, млад мъж на име Роджър, ги посрещна в малката къща за гости. Той беше изпаднал в паника и непрекъснато повтаряше: „Какво мога да направя? Какво мога да направя?“
— Можеш да запазиш смелост — изръмжа сър Годфри. — Сега ми кажи какво стана.
— Когато би камбаната за утринна молитва — отвърна монахът — ние се събрахме в черквата за богослужение. Едва тогава забелязах, че приор Едмънд липсва. Помислих, че е болен, но послушниците, които изпратих да го повикат, се върнаха да кажат, че стаята му е празна, а вратата — полуотворена. Затова наредих да претърсят манастира. По-добре елате с мен.
Той ги преведе през манастирския двор и залата на съвета. Сестра Идит спря пред вратата и завъртя глава. Макбейн видя, че ръцете й треперят и я подкрепи.
— Добре ли си, сестро Идит?
— Такова зло — прошепна тя. — Отишло си е, но миризмата остава, миризмата на разложение. Дъхът на злото продължава да се носи из въздуха.
— За какво бръщолеви тя? — попита тревожно помощник-приорът.
— Тя не бръщолеви — изръмжа Макбейн. — За Бога, не си ли чувал легендите за това място?
Младежът измънка някакво извинение.
— Мислех, че са приказки за деца. Чували сме за тайните проходи и помещения, но до тази сутрин…
Гласът му заглъхна и той посочи към края на залата, където тайната врата още стоеше отворена. По пътя към нея се спря, за да запали няколко свещи, после ги поведе по стъпалата към тайното подземие. Когато слязоха долу, сър Годфри извади меча си, защото дори той усети враждебността, която се излъчваше от празната стая. Колебанието на помощник-приора се засили, а Макбейн имаше неудържимо желание да побегне обратно по стълбите — далеч от това ужасно място. Но сестра Идит си възвърна самообладанието.
— Злото си е отишло — прошепна тя. — Сър Годфри, тук има ковчег, нали? Заведи ме при него.
Отидоха до обкования с олово дъбов сандък по средата на стаята. От двете му страни лежаха счупени вериги, а златотканият брокат, върху който беше лежал трупът, беше смачкан на пода.
— Опиши ми го — нареди заклинателката.
Сър Годфри го направи, като прекъсваше от време на време и оглеждаше ъглите на помещението, обезпокоен, че част от злокобното присъствие още броди там, готово да го нападне.
— Няма ли разложени останки? — попита сестра Идит.
— Нищо, милейди.
— Това доказва нещата, които ви казах — извика тя. — Онзи, който е бил затворен тук, е бил един от Неживите, Господар-стригой. Сега той е на свобода и ние ще трябва да го открием.
Помощник-приорът Роджър слушаше с опулени очи.
— Коя е тя? — попита той объркано.
— Няма значение — отсече сър Годфри. Той извади тънък свитък от кесията си. — Познаваш ли печата?
Помощник-приорът прегледа заповедта на трепкащата светлина на свещта.
— Да, това е печатът на краля.
— И какво пише в писмото?
— Че заповедите на приносителя трябва да се изпълняват незабавно и без излишни въпроси.
— Добре! — Сър Годфри продължи. — Ти го прочете, разбра го и видя печата му. Ето моето нареждане. Искам библиотеката на горния етаж да бъде опразнена от всички мебели, ръкописи и книги.