— За нищо на света! — извика Александър, докато се изравняваше с него. — Видя ли колко големи бяха дървениците в онова легло? Винаги ще предпочета чистия Божи дъждец.
Рицарят смушка коня си, но усмивката замря на лицето му и чертите на загрубялото му лице станаха по-твърди. Не искаше да го покаже, но беше уплашен. Беше участвал в битки, в разбиването на крепостни врати и ужасяващи двубои из подгизналите от кръв полета на Нормандия, но онова, което ги очакваше в Оксфорд, беше напълно различно. По пътя им от Лондон той почти не беше говорил с Александър за това, но знаеше, че писарят изпитва същите страхове, че ужасите, които ги очакваха, лежаха като невидим меч между тях. Сър Годфри изтри водата от очите си и потърка гладко избръснатата си брадичка! Едва беше прехвърлил двадесет и петата си година, но се чувстваше като старец. Когато си спомняше картините, които беше виждал и кръвта, която беше пролял, му се искаше да притежава поне част от невинността на спътника си.
Александър Макбейн беше само няколко години по-млад от него, но беше учен, умел в писането, шифроването, почеркът му беше изискан. Но какво би могъл да знае той за тъмната страна на човешкото сърце? За това как човекът може да убива, да пронизва и сече, без да се замисли. Или за онези, по-изтънчени злодеи, които служеха на дявола и използваха изкуството на магията, за да постигнат нечистите си цели.
Сър Годфри още не можеше да приеме онова, което лорд-канцлерът му каза в Лондон. Отначало беше се смял, но мъдрото лице на държавника беше останало непроницаемо, докато описваше ужасяващите убийства, извършени в кралския град Оксфорд. И това не беше най-лошото. Лорд-канцлерът, зад заключените врати на канцеларията си в Уестминстър, му беше разкрил шепнешком причината за тези убийства — тайните ритуали и древното зло, което отново се беше появило, за да нахлуе в живота на хората. Кръвта на сър Годфри се беше смръзнала и отначало той отказваше да повярва, но канцлерът беше непреклонен.
— Трябва да отидеш в Оксфорд, сър Годфри — беше настоял канцлерът. — Игуменката, която е роднина на краля, настоя за твоето присъствие и самият крал го нареди. По този въпрос той не се доверява на никой друг. Но ще имаш и спътник, моят млад ученик, шотландецът Александър Макбейн. Той ще бъде твоите очи и уши. Александър познава хитростите и уловките, които могат да приложат учените глави в Оксфорд, за да те заблудят. Довери му се. Можеш напълно да му вярваш.
Сър Годфри изруга и потупа врата на коня си. След това лорд-канцлерът беше отказал да му каже повече и му беше дал две кесии сребро и няколко писма, които уведомяваха, че верният слуга на краля сър Годфри Ийвсдън и мастър Александър Макбейн, писар, са изпратени от кралските власти да разследват няколко брутални и кървави убийства, извършени в кралския град Оксфорд.
— В Оксфорд ще получите и друга помощ — промърмори канцлерът, докато протягаше ръцете си с изпъкнали вени над мангала с въглища. — Игуменката ще ви каже повече, можете да й вярвате. Заклинателката, благородната дама Едит Моън, също ще бъде там, за да ви помогне.
— Заклинателка!? — беше възкликнал сър Годфри. — Как може да ни помогне заклинателка?
Сълзящите очи на канцлера се впиха в неговите.
— По-добре тръгвайте, сър. Трябва да стигнете в Оксфорд преди утре вечер.
Годфри изтри дъжда и потта от лицето си и слезе от коня, когато стигнаха до пътеката, водеща към града. Александър направи същото.
— Какво има, рицарю? Годфри сви рамене и се усмихна.
— Стар войнишки номер — извика той назад през дъжда. — Никога не влизай в града по главния път, не знаеш кой те причаква там.
Заобиколиха градските стени, влязоха в Оксфорд през една странична врата и като преминаха покрай черквата „Сейнт Будок“, излязоха на улица Фререн, която стигаше до сърцето на града.
Къщите от двете страни на улицата бяха построени толкова нагъсто, че фронтоните им се срещаха и спираха дъжда, покривите на по-големите сгради бяха напоени с вода, а колибите на скромните занаятчии, покрити с тръстика, слама или дъски, се бяха превърнали в подгизнала маса. Годфри уви юздите на коня около китката си и се огледа. Въпреки силния порой, сергиите на пазара в края на улицата бяха извадени, принуждавайки него и другите минувачи да вървят по средата на улицата, покрай набъбналите от водата купища смет, които задръстваха централния канал. Зад него Александър вдигна единия си крак и изстена. Калта и мръсотията стигаха до глезена му и писарят със съжаление погледна група хлапета, които въпреки времето играеха в тинята, в която краката им потъваха наполовина. Той би се оплакал гръмогласно на безчувствения рицар, който се влачеше пред него, но шумът беше оглушителен. Студенти, парцаливи граждани или бакалаври в тъмни, износени тоги, изпълваха улиците и си крещяха дрезгаво, за да надвикат уличните търговци.