— Ами изчезналите студенти? — попита Ормистън.
— Това е единственото късче от мозайката, което ми е трудно да наредя. Но не забравяйте, те са изчезнали преди нападенията над града. По един или друг начин отец Андрю е разбрал за Просветлените и ги е използвал, за да получи достъп до университетските архиви и да прочете ръкописите, после ги е убил. Но жертвите били ограничен брой и когато той и сборището му ожаднеели за прясна кръв, започнали нападенията в града.
— Защо просто не са убивали бедните, на които са давали храна? — попита сър Годфри.
— Може би са го правили — отвърна Александър. — С един или двама. Липсата на тези бедни същества не би се забелязала, но отец Андрю е искал да запази доброто си име. Още повече, ако бедните започнели да измират, някой можел да го заподозре.
Сър Осуалд Бийчъм се изправи на крака, върху тлъстото му лице беше изписана смесица от убеденост и недоверие.
— Това, което каза, мастър Макбейн, може и да е истина. — Той посочи към сестра Идит. — Но защо тя не го позна? Защо не почувства злото?
— Дори сатаната може да се престори на ангел на светлината — отвърна заклинателката. — Ти прилагаш закона тук, сър Осуалд, и имаш опит с престъпленията. Можеш ли да разпознаеш един престъпник само по присъствието му? — Тя сви рамене. — Така и аз не можах да разпозная този лукав, обладан от демони свещеник. Докато не направи грешка, докато маската му не се смъкне, но той много внимаваше да не го направи.
— Защо им трябва толкова много кръв? — попита Ормистън тихо.
— За да се подсилят — обясни сестра Идит. — За да практикуват ритуалите си, да пият, да съживят тялото на своя господар-стригой.
Бийчъм тръгна към вратата.
— Сър Бийчъм, къде отиваш? — попита рицарят.
— Ние — подчерта шерифът, — всички присъстващи в тази стая, с изключение на майка Констанс, ще отидем в черквата „Сейнт Питър“. Там ще намерим доказателството.
— Доказателството е там — усмихна се слабо Александър. — Ти ни каза за древното пророчество, че „дяволът от старата кула ще дойде при камъка до новата кула“.
— Какво искаш да кажеш? — рязко попита сър Осуалд.
— Петър означава „камък“ на гръцки — обясни Макбейн, — а черквата „Сейнт Питър“ е близо до кулата на замъка ти. Старата кула сега е мястото на тринитарианския манастир.
Сър Осуалд само поклати глава.
— Може би казваш истината, писарю, но нека сами се убедим.
Те намериха черквата потънала в тъмнина, никаква светлина не се виждаше и в дома на свещеника. Войниците на сър Осуалд насилиха вратата и веднага щом влязоха, сестра Идит каза, че се чувства зле.
— Могъщо зло е минало оттук — прошепна тя, докато Александър й помагаше да седне на стол в малката кухня, докато един от войниците на сър Осуалд палеше свещите. Рицарят огледа чистото варосано помещение.
— Нищо особено — забеляза той, но усети страх да сковава челюстта му и космите на тила му настръхнаха.
— Толкова е чисто — прошепна Александър. — Твърде чисто. И забелязахте ли, че няма разпятие? Нищо, което да показва, че е свещеник. — Той подуши въздуха. — И тази миризма като от развалена храна.
Сър Годфри извади меча си и изкачи паянтовите стълби към малкото таванче, което служеше за спалня на свещеника. Поиска свещ и една му беше подадена.
— Александър Макбейн! — извика той. — Ела!
Писарят го последва. Отначало не видя нищо подозрително — прост скрин, легло и два очукани сандъка. Сър Годфри вдигна свещта по-високо и стомахът на Александър се сви. На далечната стена имаше обърнато разпятие. На него беше прикован плъх, а от двете му страни бяха изрисувани червени очи. В примигващата светлина на свещта изглеждаше като някакво свирепо лице, което ги наблюдава. Макбейн изруга, приближи се и свали оскверненото разпятие от стената.
— Избягал е — каза сър Годфри. — И ни е оставил това за спомен.
ВТОРА ГЛАВА
Върнаха се долу. Сър Осуалд, Ормистън и войниците се бяха струпали край вратата като уплашени деца.
— Не яжте и не пийте нищо — нареди рицарят. — Абсолютно нищо.
Сър Годфри щеше да ги поведе навън, но забеляза в ъгъла до огнището малък железен пръстен. Отиде до него, ритна встрани рогозките и разкри дървен капак. Разби катинара с брадвата, която лежеше до стената, отвори капака и слезе по стълбите. Веднага долови миризмата на разложение, на засъхнала кръв. Тя му напомни за бойните полета, когато битката е свършила и труповете трябва да бъдат погребани.