— Господи! — въздъхна той и погледна към Александър, който му подаде свещ. — Какъв ужас цари тук!
Макбейн го последва, покрил носа и устата си с наметката. Отначало мислеха, че е обикновена изба, макар да миришеше на касапница. Над себе си чуха възклицанията на останалите, когато вонята проникна в кухнята.
Сър Годфри продължи да върви напред. Когато пламъкът на свещта се усили, той видя дупка, около метър дълбока и три метра широка, изкопана в средата на мазето. Сър Годфри се пребори с желанието да запуши устата си, отиде до ръба на ямата и погледна в нея. Тя сякаш беше покрита с някаква драперия и той я докосна с камата си. Приближи свещта и откри, че това бяха големи парчета волски кожи, съшити заедно и постлани отгоре, за да скриват ямата. После погледна острието на камата си в пълната светлина на свещта.
— Кръв! — възкликна той. — Сякаш е някаква бъчва за вино! Боже господи!
Той погледна през рамо към писаря, но Макбейн, облегнат на стената, шумно повръщаше.
— Носили са кръвта тук! — прошепна сър Годфри сякаш на себе си. — Пресушавали са жертвите си и са носили кръвта тук, вероятно в мехове за вино и са превърнали това място в отвратителна бъчва.
Рицарят не издържаше повече, затова помогна на Макбейн да се качи в кухнята. Шерифът и прокторът вече бяха излезли. Само сестра Идит седеше свлечена на стола, с вдигната глава и отворена уста.
— Изведете ме оттук! — прошепна тя. — Измъкнете ме от тази проклета адска дупка!
Макбейн изтри очите и лицето й с наметката и нежно я изведе навън. Сър Годфри пусна горящата свещ върху сухите рогозки и затръшна вратата зад себе си. Макбейн стоеше и жадно вдъхваше чистия нощен въздух, хванал сестра Идит под ръка. Рицарят отиде да съобщи на сър Осуалд и проктор Ормистън какво са намерили. Ученият не издържа. Той безмълвно погледна шерифа, повдигна робата си и побягна в мрака. Самият шериф беше изгубил обичайната си сърдечност и многословие. Приличаше на собствената си сянка, а войниците му мърмореха помежду си, че нямат работа тук. Сър Осуалд ги освободи, когато рицарят извика: „Прати ги обратно в замъка“!
Шерифът отиде при хората си.
— Не бива да казвате на никого! — нареди им той.
— Не се безпокой, сър — отвърна един от тях, като се качваше на коня. Той съблече униформата си през главата и я хвърли на земята. Спътниците му последваха този пример.
— Проклет да си, задето ни докара тук, сър Осуалд! Плюя на заповедите ти!
Войникът погледна към пожара, обхванал дома на свещеника и обърна посивялото си лице към рицаря.
— Ние сме прости селяни, сър, а не закоравели наемници. Домовете ни са в села на мили оттук. Ще се върнем там. Този град е прокълнат. Нека сър Осуалд и подобните му се оправят с тази работа!
Той се обърна и заедно с тримата си другари препусна в мрака.
Сър Осуалд щеше да извика след тях, но рицарят го спря.
— Нека си вървят — прошепна той. — Няма нужда да ги заклеваме да пазят тайна. Няма повече да ги видим в Оксфорд.
— Ами Ормистън? — попита шерифът.
— Предполагам, че ще се върне в покоите си и ще се напие до безпаметство. Бог ми е свидетел, не го обвинявам. Подобни гледки са тежки за обикновените хора.
— На мен също ми дойде в повече — каза уморено шериф Бийчъм. — Не се тревожи, сър Годфри. Ще довърша тази работа, но когато това стане и си тръгнеш, аз също ще се прибера в имението си, ще се оженя за някоя хубавичка мома, ще се установя и ще обработвам земята ся. Никога вече няма да заема кралска служба. — Той се обърна, намръщи се и плю в тъмнината. — Станах шериф, за да поддържам мира в кралството, да преследвам, арестувам и наказвам престъпниците, а не да кръстосвам меч със силите на мрака. Свършихме ли тук?
— Само още едно нещо — отвърна рицарят. — Макбейн, остани със сестра Идит. Сър Осуалд, ела с мен.
Те заобиколиха към главния вход на черквата, отместиха решетките, разбиха катинарите и влязоха в миришещата на плесен тъмна вътрешност. Сър Осуалд подаде на рицаря пращящ насмолен факел и предпазливо влязоха в изоставения кораб. Двамата мъже се бореха със страха си, предизвикан от собствените им сенки, които подскачаха и танцуваха на светлината на факлите.
— Гробницата е натам — посочи шерифът.
Влязоха в напречния неф. Сър Годфри вдигна факела и те внимателно се доближиха до огромния мраморен саркофаг с фигура на рицар в цял ръст. Тя беше облечена с ризница и краката и бяха кръстосани в глезените и почиваха върху малко куче, а двете й ръце стискаха дръжката на меч. Сър Годфри започна да я оглежда, без да обръща внимание на странните звуци и скърцане, които се носеха от черквата. Най-накрая намери малък отвор под врата на статуята. Пъхна ръката си в него и извади малко ковчеже, широко около пет сантиметра. Страните и гърбът му бяха от злато, а стъклената му фасада беше инкрустирала с малки скъпоценни камъни. В средата, върху бял брокат, лежеше парченце дърво.