За краткото разстояние, което изминаха, Александър осъзна, че Оксфорд, подобно на Кембридж, не е обикновен град, защото чу различни езици — уелски, немски, фламандски, испански, италиански и дори езиците на жителите на Далечния изток. Най-накрая сър Годфри зави и вкара коня си в двора на кръчмата „Сребърната мантия“. Александър с радост хвърли юздите си на начумерения коняр, който тихо изруга, че го изкарват навън в този дъжд.
— Ако тук дадат нещо за пиене и нещо топло за ядене — измърмори Александър, — ще бъде истински рай на земята.
— Не сега — прошепна му сър Годфри и без да обръща внимание на протестите на спътника си и апетитната миризма от кръчмата, се загърна в мантията си и отново се озова на двора.
— Защо? — извика Александър, докато го следваше.
— Мразя градовете — отвърна Годфри. — В тях се чувствам затворен като кон в конюшня. — Той погледна писаря. — Скоро и други ще разберат, че сме тук. Ще запомнят лицата ни и вероятно ще ни следят. Знаеш с какво си имаме работа, Александър. С умели и жестоки убийци, които се появяват като блуждаещи огньове през нощта. Те познават уличките, входовете, алеите и капаните. Сега е шансът ни да разберем за какво става дума. Кой знае, може би животът ни зависи от това.
Рицарят, следван от Александър, бавно премина през Карфакс и по улица Кат, като заобикаляше продавачите на илюстрирани пергаменти, повечето от които се бяха отказали да работят този ден и бяха преместили скъпоценните си изделия в предните стаи на къщите си. Внезапно дъждът започна да утихва. Те спряха за малко в „Главата на Сарацина“. Годфри поръча по чаша вино, но после я изпи бързо на вратата, принуждавайки писаря да направи същото и Александър усети, че обичайно доброто му настроение е на път всеки миг да изчезне.
Те отново излязоха на улицата, минаха покрай ниските, дървени сгради, наричани „Орелът“, „Соколът“, „Драконът“ и „Врабчето“, които служеха за общежития на студентите. Продължиха по Скуул Стрийт, покрай университетската черква „Сейнт Мери“, завиха по Хай Стрийт като си пробиваха пътя през Строу Маркет, докато стигнаха черквата „Вси светии“. Сър Годфри беше доволен и не обръщаше внимание на мрачния вид на спътника си. Отначало рицарят беше приел Оксфорд като лабиринт от начупени улички и мрачни канавки. Сега осъзна, че това беше град, съставен от малки селца. Това бяха колежите — всеки ограден от висока стена, зад която имаше централна сграда, библиотека, трапезария, спални помещения, работилници, ковачници и конюшни. Годфри изтри дъжда от лицето си и се загледа в мержелеещата се камбанария на черквата „Вси светии“. Черквата привличаше с уюта си, но не можеха да се поддадат на изкушението да влязат в нея.
Двамата се отдръпнаха, когато вратата на черквата се отвори и студенти в овехтели дрехи, привързани на кръста с въжета и кожени ремъци, излязоха от обедната служба. Студентите се блъскаха и бутаха помежду си, крещяха грубо, а някои ревяха богохулни пародии на химните, които бяха пели досега.
— Сър Годфри — помоли се Александър, — трябва ли да умрем тук от студ?
Рицарят плесна с ръце:
— Заслужи си яденето.
Той грабна писаря под ръка, вкара го на сухо и топло в близката кръчма и извика на ханджията да донесе лучена супа, прясно изпечен хляб и бекон.
Седнаха, шляпайки с мокрите си дрехи, и лакомо заядоха от глинените чинии, преди да се облегнат назад, да оближат пръстите си и да въздъхнат с облекчение.
— А сега накъде, рицарю? — подразни го Александър, чието добро настроение напълно се беше възстановило.
— При онази, която ни чака, игуменката на „Сейнт Ан“. — Рицарят пресуши халбата си. — Знаеш ли защо сме тук?
— Донякъде. Станали са ужасни убийства.
— Не е само това — отвърна Годфри. — Наистина има убити, но и нещо повече. Разказа ли ти канцлерът подробности?
Александър поклати глава.
— Отначало — каза Годфри и се облегна назад — някой студент изчезвал от време на време и разтревожените му роднини го издирвали, но тези случаи били обявявани за неразрешими. — Годфри сухо се усмихна. — Все пак не е необичайно за студентите и писарите да ходят на поклонения или да се замесят в някоя история, която им е по-интересна от учението. Въпреки това — продължи той — тези изчезвалия станали почести и никой от студентите никога не бил открит. Преди три месеца започнали убийствата. Първото било прието за дело на крадци, но досега има три злополуки със същия почерк. Късно през нощта проникват в къщата, въпреки че няма следи от насилствено влизане. Цялото семейство е избито — баща, майка, деца, слуги. Гърлата им са прерязани и телата, окачени на гредите на тавана за глезените, както касапинът би увесил закланите прасета, за да изтича кръвта им.