— Поздрави и на теб, моето момиче. — Свещеникът доближи коня си до задната част на колата. — Колко път има до следващото село?
— Няколко мили — усмихна му се Имелда. — Ще стигнете преди нас, сър, макар че ако искате, можете да пренощувате при нас.
Свещеникът се усмихна и поклати глава.
— Очакват ни — каза той. — Нямаме време, но благодаря за предложението.
Осбърт се появи иззад каруцата и видя свещеника.
— Отец Андрю! — извика той.
Усмивката изчезна от лицето на свещеника. Очите му станаха студени и Имелда потрепери от страх, когато другите конници със скрити лица, препуснаха към тях сякаш поздравът на Осбърт представляваше някаква заплаха. Фокусникът, без нищо да подозира, хвана юздата на свещеника.
— Отче Андрю, не ме ли помниш, аз съм Осбърт. Преди няколко месеца посетих църквата ти в Оксфорд и ти беше много добър с мен.
Свещеникът освободи юздата си и отново покри лицето си.
— Мисля, че грешиш! — отсече той, рязко смуши коня си и поведе отряда си в галоп. Острите копита на конете пръскаха кал и камъчета във всички посоки.
Осбърт наблюдаваше как изчезват в мрака.
— Странно — размишляваше той. — Сигурен съм, че беше отец Андрю. Беше толкова мил. И той, и помощниците му.
— Не знаех, че си ходил чак в Оксфорд — подигра го Имелда. — Да не си студент, Осбърт?
Мъжът й се сопна.
— Бил съм на места и съм виждал неща, които ти никога няма да видиш, Имелда. — И тромаво се отдалечи.
Танцьорката се изплези зад гърба му и нагласи майка си по-удобно. После слезе от каруцата и ужасното пътуване продължи. Баба й още напяваше древните си молитви. От време на време я чуваше да спира и да пита коларя:
— Отидоха ли си онези ездачи? Тръгнаха ли си ездачите?
— Естествено, че си тръгнаха — изръмжа мъжът. — Какво очакваше, да ти станат клиенти довечера ли? — Той избухна в смях, но баба й продължи да припява молитвите си.
Сега каруците бяха отново на пътя и Имелда се зачуди какво е правил Осбърт в Оксфорд. Тя би искала да отиде там и да го разгледа. Може би дори да разгледа някоя книга, както беше направила в манастира преди две лета. Идеше й да заплаче от красотата на рисунките и изящните букви. Поиска да я погали, но учителят на послушниците внимателно я затвори. Имелда прехапа устни — баща й никога нямаше да отиде в Оксфорд. Беше забелязала, че по време на скитанията им из кралството, той избягваше долината на Темза и района край Оксфорд. Другите казваха, че там се печелело добре. Ракерел само поклащаше глава и мърмореше за голямото зло и древните легенди. Имелда се усмихна на себе си — баща й беше пълен с такива истории. Тя вдигна очи. Започваше да се смрачава. Един бухал се носеше над прещипа с разперени нокти, само за да бъде нападнат от група пресипнали гарвани.
Най-накрая баща й даде заповед да отбият от пътя. Нямаше да стигнат до селото тази нощ, вместо това щяха да лагеруват край малък шубрак, където дърветата щяха да им предложат някакъв заслон срещу дъжда и силния вятър. Каруците се подредиха в кръг, бяха събрани и изсушени подпалки и скоро огромен огън запламтя в средата. Имелда седеше между баща си и майка си, която още се оплакваше от неудобствата на пътуването. С протегнати ръце дремещото момиче се наслаждаваше на топлината. То затвори очи и поспа малко. Когато се събуди, баща й и братята й бяха сложили над огъня голям шиш, на който щяха да опекат фазана и яребицата, които бяха ударили през деня с прашки. Закланите птици бяха скрити под колата, в случай че ги спре някой любопитен пристав или богаташки прислужник.
— Намери още съчки, Имелда! — нареди баща й.
— Аз ще ти помогна! — извика Осбърт.
Имелда тръсна глава и дългата й черна коса се развя.
— Няма нужда — издаде тя долната си устна. — Няма нужда, Осбърт.
Мъжът само се разсмя. Баща й още крещеше, затова Имелда нямаше друг избор, освен да навлезе в тъмния кръг от дървета и да търси из мокрите папрати и люцерна сухите клонки и подпалки, които лежаха там. Осбърт също събираше и бърбореше нещо. Изведнъж той ахна, но Имелда не погледна към него.
— Не ми прави номера, Осбърт. — Тя навлезе по-навътре между дърветата и се изправи. — Толкова е тихо — прошепна момичето и погледна към лагера, където се виждаше приветливия блясък на огъня и се чуваха гласовете на роднините й. Тук беше тъмно и студено. — Осбърт?
Тя се огледа наоколо, но мъжът беше изчезнал. Чу клоните над себе си да шумолят, вдигна поглед и гърлото й се сви от ужас, когато бледото лице изпод черната качулка зловещо й се усмихна.
На другата утрин Макбейн беше събуден от вече будния и пълен с енергия сър Годфри.
— Хайде, писарю! — извика рицарят. — Слънцето изгря, аз вече събрах багажа в дисагите си. Предлагам и ти да направиш същото. Сестра Идит настоява да се присъедини към нас. Ще тръгнем за Лондон след час.