Главата на Макбейн клюмна на една страна, с отворени очи дори в смъртта. Сър Годфри леко го положи на палубата и опипа окървавения му врат за пулс, но не усети нищо. Рицарят прошепна молитва към Христос да приеме тези две смели души и яростно се вторачи в далечината.
— И върни тези проклети адски кучета в адската бездна! Сър Годфри с мъка изкатери стъпалата и вдигна камата и меча си от палубата. Взе и реликвата, целуна я и внимателно я окачи на врата си. Огледа още веднъж рибарската лодка, която изглеждаше и миришеше като касапски двор. Сестра Идит лежеше до мачтата, дребна и крехка, а в другия край на палубата отрязаната глава на свещеника сякаш го гледаше с полузатворените си очи с тежки клепачи. Сър Годфри почувства да го обзема ярост. Той вдигна главата за косата и я завърза за едно отпуснато въже, така че тя се залюля на вятъра като гнил плод. После се прехвърли през перилата в чакащата го лодка и седнал на носа, задържа поглед върху гротескната глава, докато гребците ги връщаха на кораба.
Грандисън му помогна да се качи по въжената стълба на палубата на „Звездата на моретата“. Целият екипаж се беше събрал — войниците, стрелците, дори готвачите. Те гледаха с отворени уста труповете, струпани на малката рибарска лодка и обляната в кръв палуба. Телата се пързаляха по окървавената палуба и черните им наметала плющяха на вятъра, сякаш още бяха живи.
— Бог да ни пази, сър рицарю! — възкликна Грандисън. — Каква е тази ужасна история!
— Съчинена в ада и разказана от демони! — отвърна рицарят.
— Какво ще правим сега?
— Ще изгорим лодката!
Грандисън изстреля заповедите си. На палубата бяха запалени мангали с въглища. Катапултите бяха заредени с пламтящи насмолени кълба. Стрелците опънаха лъкове и зачакаха стрелите ми да се запалят от мангалите.
— Чакайте! — извика сър Годфри.
Той сграбчи въжетата и се покачи на парапета. Със свободната си ръка държеше меча с острието надолу, като кръст.
— Александър Макбейн! — извика той и гласът му заглуши вятъра. — Отдавам ти чест! Сестро Идит, жена със сърце на кръстоносец, отдавам ти чест! Кълна се в разпятието, че няма да оставя меча си, докато не убия Господаря-стригой.
Вятърът отнесе думите му. Рицарят се прекръсти и слезе долу. После кимна на капитана, който вдигна облечената си в ръкавица ръка.
— Готови!
Сър Годфри чу трясъка на катапултите и чу заповедите, дадени на командира на стрелците. Ръката на Грандисън се спусна.
— Огън!
Огнени дъги се извиха към рибарската лодка. Някои от кълбата падаха във водата със свистене, но други улучиха палубата.
— Пак!
Стрелците обсипаха лодката с дъжд от огнени сгрели. Катапултите дрънчаха, тънка огнена стена се издигна върху плавателния съд.
— Пак!
Още веднъж огънят се изсипа като Божие възмездие от небесата. Сър Годфри видя една горяща насмолена топка да влиза в малката каюта. Появиха се огнени езици. Чу се силен пукот, когато пламъкът стигна до маслото и рибарската лодка, заедно с всичко върху нея беше обгърната от пламъци. Грандисън щеше да спре огъня, но сър Годфри настоя стрелбата да продължи. Измина още час, докато рибарската лодка се превърна в обгорели дървени отломки, които морето полюля кротко, преди да ги отнесе.
ЕПИЛОГ
Рицарят довърши историята си и се загледа в пламъците на огъня.
— И какво станало? — попита задъхано Батската невяста. Сега Рицарят се усмихна и сви рамене.
— Разказът ми свърши
— Ами Господарят-стригой?
— Още е жив.
— Приказка ли е това? — извика Правникът. — Измислица или истина, сър Рицарю?
— Истина е, нали? — Морякът се изправи и с блеснали очи посочи Рицаря. — Истина е, нали? — прошепна той. — Аз бях там. Аз бях на „Звездата на моретата“.
Рицарят мълчаливо отвърна на погледа му.
— Но ако това е истина — продължи безжалостно Правникът, — трябва да има обяснение. Ти, сър — той погледна към Бедния свещеник, — каза, че отец Андрю бил много уважаван. А ти, Школарю, каза, че останките му лежат в черквата „Сейнт Питър“. А пък Монахът, спомена, че в Тринитарианският орден не се знае нищо за подобни легенди.
— Аз знам какво е станало — обади се мълчаливият Иконом. — Сър Осуалд Бийчъм се е оттеглил. Проктор Ормистън е полудял. Сър Годфри си е свършил работата, а Църквата и Короната са потулили всичко. Монасите са били принудени да дадат обет за мълчание, а отец Андрю ще бъде помнен като многоуважаван свещеник. Прав съм, нали, сър Рицарю?
Рицарят сви рамене, стана и се протегна. Погледна към Ханджията.
— Историята ми свърши, сър.
— Хубава беше — обобщи Хари. — Да му се не види! Няма да спя спокойно тази нощ!