Генерал Монкалм и неговата армия се готвят да срещнат мощните британски сили във величествена битка. Победителят може да бъде само един.
Монкалм е смел и опитен военен, командир, който винаги е на фронтовата линия и вдъхновява хората си със своя пример. За тях той е герой.
Кой се изправя срещу него? Също толкова блестящ и безстрашен войник — генерал Улф.
Квебек е изграден на скала при стеснение на реката. Това дава огромно стратегическо предимство. Врагът не може да предприеме директна атака, защото трябва да изкачи стръмната скала, а това е невъзможно.
Но могат да организират нападение малко по-нагоре по течението на реката и затова Монкалм чака точно там. Все пак има още една възможна местност недалеч оттам. Съобразителният командир Монкалм решава да изпрати един от хората си — своя личен aide-de-camp21, полковник Бугенвил.
И така, през септември 1759 година генералът чакал.
Но Монкалм допуснал грешка. Ужасна грешка. Всъщност няколко грешки, а Арман Гамаш, който живо се интересуваше от историята на Квебек, бе решен да го докаже.
— Теорията ти е много интересна, Арман — рече Емил. — Наистина ли вярваш, че ключът се крие в онази малка библиотека? В англоезична библиотека?
— Че къде другаде?
Емил Комо кимна. Изпитваше облекчение, като виждаше приятеля си толкова заинтригуван. Когато Арман и Рен-Мари пристигнаха преди около седмица, му трябваше поне един ден, за да възприеме промените, които бяха настъпили у Гамаш. Не бяха само брадата и белезите — детективът изглеждаше смачкан, натежал и обременен от скорошните събития. Сега той пак се занимаваше с миналото, но поне беше миналото на някой друг, не неговото собствено.
— Стигна ли до писмата?
— Да. Трябва да изпратя няколко отговора — отвърна Арман и извади пакета с кореспонденцията си. Поколеба се за миг, сетне се реши и извади един от пликовете. — Бих искал да прочетеш това.
Емил отпиваше от виното си и четеше, докато в един момент се разсмя. Върна писмото на Гамаш с думите:
— Тази Рут определено си пада по теб.
— Ако имах плитки, със сигурност щеше постоянно да ги дърпа — усмихна се детективът. — Но според мен ти я познаваш.
Гамаш изрецитира откъс от стихотворение:
Кой нарани те
толкова непоправимо,
та всеки флирт посрещаш
като облак черен?
— Тази Рут ли? — изненада се Емил. — Рут Зардо? Поетесата?
И завърши удивителната творба, която вече се преподаваше в училищата в цял Квебек:
Но ние, твоите приятели
(които тъй презираш),
съзряхме смелостта ти в страховете
и знаем твоя разум, твойта мъдрост,
и ще те помним винаги
почти с любов.
Мъжете замълчаха и се загледаха в тихо пропукващия огън. Всеки бе потънал в собствените си мисли за любовта и загубата, за непоправимите вреди.
— Мислех, че е мъртва — промълви Емил накрая, докато мажеше пастет върху мекия хляб.
Гамаш се засмя:
— Когато Габри я представяше на Рен-Мари, каза, че я намерили, когато копаели в мазето.
Емил отново посегна към писмото и попита:
— Кой е този Габри? Приятел?
Арман се поколеба.
— Да, живее в онова селце, за което съм ти разказвал. Трите бора.
— Спомням си, бил си там няколко пъти. Разследвахте убийства. Веднъж се опитах да намеря селото на картата. Нали каза, че е на юг от Монреал, близо до границата с Върмонт?
— Точно така.
— Е — продължи Емил, — явно съм сляп, защото не можах да го видя.
Гамаш кимна.
— По някаква причина картографите са пропуснали да отбележат Трите бора.
— Тогава как го намират хората?
— Не знам. Може би се появява изневиделица.
— Бях сляп, но виждам днес22? — цитира Емил. — Явява се само на грешник като теб?
Детективът се разсмя:
— Най-хубавите кроасани и café au lait в Квебек. Щастлив грешник съм аз. — Изправи се и сложи още една купчина писма на масичката за кафе. — Исках да ти покажа и тези.
22
Цитат от християнския химн „О, чудна благодат“ (Amazing Grace), написан от Джон Нютън през 1779 г. — б.пр.