Емил се зае да ги чете, докато Гамаш отпиваше от виното си, хапваше филийки франзела със сирене и се наслаждаваше на комфорта на стаята — дотолкова позната, че се чувстваше почти като у дома си.
— Всичките са от този човек, Габри — отбеляза Емил най-накрая и потупа малкия куп пликове. — Колко често ти пише?
— Всеки ден.
— Всеки ден? Да не е обсебен от мисълта за теб? Заплашва ли те с нещо? — Възрастният домакин се наведе със сериозен поглед. В миг хуморът му се изпари.
— Не, ни най-малко. Той ми е приятел.
— Защо му е на Оливие да мести трупа? — прочете Емил. - Няма логика. Знаеш, че той не е убиецът. Пише едно и също всеки път. — Взе още няколко писма и ги огледа набързо. — Какво иска да каже?
— Има предвид един случай, който разследвах миналата есен, около Деня на труда. В бистрото на Оливие в Трите бора бе намерен труп. Жертвата е била ударена веднъж по тила. Смъртоносно.
— Веднъж?
Наставникът му веднага бе обърнал внимание на тази значителна подробност. Единствен опустошителен удар. Това беше голяма рядкост. След първия нанесен удар почти винаги следваха още много, тъй като убиецът изпадаше в ярост. Почти никога не попадаха на случай, където е бил нанесен един-единствен удар, достатъчно силен, за да причини смърт. Това означаваше, че някой е бил изпълнен с толкова ярост, че да вложи цялата си енергия, когато замахне, но е имал и достатъчно самоконтрол, за да спре дотам. Страховито съчетание.
— Жертвата нямаше никакви документи, по които да установим самоличността. В крайна сметка обаче попаднахме на колиба в гората, където е живял и е бил убит мъжът. Емил, да можеше да видиш какво имаше вътре.
Емил Комо имаше развинтено въображение, подхранвано в продължение на десетилетия от ужасни находки. Зачака да чуе как Гамаш ще опише страшната колиба.
— Беше пълна със съкровища.
— Съкровища?
— Знам — усмихна се Арман, като видя изражението му. — И ние не очаквахме подобно нещо. Беше невероятно. Антики и предмети на изкуството. Безценни.
Бе привлякъл цялото внимание на наставника си. Емил седеше леко приведен, сключил слабите си ръце — едновременно спокоен и нащрек. Ловец на убийци за цял живот, сега той надушваше кръвта. Гамаш бе научил от този човек всичко за убийствата. И още много.
— Продължавай — подкани Комо.
— Имаше оригинални издания на книги с автографи от авторите, древни керамични съдове, оловен кристал отпреди хилядолетия. Намерихме плочка от Кехлибарената стая и сервизи, които някога са принадлежали на Екатерина Велика.
И една цигулка. За миг Гамаш се пренесе в колибата и пред погледа му се яви полицай Пол Моран. Мършав, непохватен, млад и неопитен, той взе безценната цигулка, постави я под брадичката си и сякаш се срасна с нея. Тялото му внезапно придоби смисъл, сякаш Моран бе създаден, за да свири на този инструмент. И да изпълни дървената къщурка в гората с най-красивата и тъжна келтска мелодия, която се запечатваше в паметта завинаги.
— Арман?
— Извинявай — промълви Гамаш, когато умът му се върна в каменната къща в град Квебек. — Просто си спомних нещо.
Наставникът му го гледаше внимателно.
— Наред ли е всичко?
Детективът кимна и се усмихна.
— Да, само една мелодия.
— В крайна сметка открихте ли кой е убил самотника?
— Да. Доказателствата бяха повече от достатъчни. В бистрото намерихме оръжието на убийството и други вещи от колибата.
— Убиецът е бил Оливие? — попита Емил, като посочи писмата.
Арман кимна.
— На всички им беше трудно да повярват, на мен също, но това бе истината.
Възрастният мъж наблюдаваше приятеля си. Познаваше го добре.
— Харесваше този Оливие, нали?
— Беше ми приятел. Все още е.
Детективът отново си припомни как седеше във веселото бистро и държеше уликите, които доказваха вината на приятеля му. Спомни си ужаса, който го обзе с осъзнаването, че Оливие наистина е убиецът. Бе отнел съкровищата на онзи човек от колибата му. И нещо повече. Бе отнел живота му.
— Значи трупът е бил открит в бистрото, но убийството е станало в колибата? Това ли има предвид Габри? Защо му е на Оливие да мести трупа от колибата в бистрото?
Гамаш дълго време не отговори, а Емил го остави да помълчи. Отпиваше от чашата с вино, занимаваше се със собствените си мисли, взираше се в меките пламъци и чакаше.
Накрая Арман погледна наставника си и изрече:
— Габри задава добър въпрос.
— Партньори ли са?