— Искате ли да останете за вечеря? Изглеждате изтощен — чу Бовоар гласа на Клара. После усети леко докосване по ръката си и вдигна поглед.
Художничката говореше на него.
— Няма да е нищо специално, само супа и сандвич, а след това ще ви приберем у дома, преди да е станало много късно.
У дома.
Дали беше заради умората, или заради стреса, но от тази дума очите му запариха.
Жадуваше да се прибере у дома.
Но не в Монреал.
Тук. Това беше у дома. Мечтаеше да се мушне под завивката в стаята си в пансиона и да знае, че е на топло и сигурно място, докато слуша как навън снежната буря вие страховито.
Бог му бе свидетел, че тук се чувстваше у дома си.
Бовоар се изправи и се усмихна на Клара. Усещането бе странно, но и познато. Не се усмихваше често. Не и на заподозрените.
Но сега на лицето му се появи усмивка — изморена и благодарна.
— Много ще ми е приятно, но първо трябва да свърша още нещо.
Преди да си тръгне, мина през банята и наплиска лицето си със студена вода. Погледна отражението си в огледалото — оттам го гледаше човек, доста по-стар от трийсет и осемте си години. С изпито и изнурено лице. Човек, който не искаше да прави това, което му предстоеше.
Усети болка дълбоко в себе си.
Извади от джоба си шишенцето с хапчетата, сложи го на полицата и го изгледа продължително. Наля си чаша вода и изтръска едно хапче в дланта си. Внимателно го разчупи на две и бързо погълна едната половинка.
Взе другата от белия порцеланов ръб на мивката, поколеба се, но бързо я пусна в шишенцето, преди да е размислил.
Клара го изпрати до вратата.
— Може ли да мина след час? — попита инспекторът.
— Разбира се — отвърна художничката и добави: — Доведете и Рут.
Откъде бе разбрала? Бовоар се гмурна в снежната виелица и си помисли, че може би не е чак толкова умен. „Или пък — каза си, докато бурята го връхлиташе — тези хора ме познават.“
— Какво искаш? — Рут му отвори вратата още преди да е почукал. С него влезе и вихрушка сняг, а възрастната поетеса се зае да изтърсва от палтото му напластените снежинки. Поне така си помисли Жан Ги — че старицата го тупа, за да го почисти. Трябваше да признае обаче, че по него вече нямаше сняг, а тя продължаваше да го налага.
— Знаеш какво искам.
— Имаш късмет, че съм толкова щедра душа, тъпако.
— Имам късмет, че си откачалка — промърмори инспекторът и влезе след домакинята във вече познатата къща.
Рут направи пуканки, сякаш предстоеше нещо банално. Забавление. Наля си и един скоч, а на госта си не предложи. Нямаше нужда. Бовоар вече усещаше въздействието на хапчето.
Компютърът на поетесата бе разположен на пластмасовата градинска масичка в кухнята и двамата седнаха един до друг на паянтовите пластмасови столове.
Старицата натисна един клавиш и сайтът се появи.
— Гледала ли си го? — попита Жан Ги.
— Не — отвърна старицата, докато зяпаше в екрана и избягваше да погледне събеседника си. — Чаках теб.
Бовоар си пое дълбоко дъх, макар и на пресекулки, издиша, а после пусна видеото.
— Жалко за Шамплен — рече Емил, докато вървяха надолу по „Сен Станислас“, а на пресечката с улица „Сен Жан“ се спряха, за да изчакат потока от празнуващи Карнавала хора, които се точеха като коли в задръстване.
Започваше да вали. Огромни меки снежинки се носеха във въздуха и проблясваха на светлините от уличните лампи и фаровете на преминаващите автомобили. Прогнозите предупреждаваха за приближаваща буря. През нощта се очакваше да падне над трийсет сантиметра сняг. Това беше само първият намек за очакваните снежни виелици.
Град Квебек бе най-красив по време на зимна буря и след нея, когато слънцето изгряваше над вълшебно бяло царство, сгушено под дебелия пухен юрган на преспите. Недокоснат и чист, неопетнен свят.
Когато стигнаха до старата каменна къща, Емил извади ключовете си. През дантелените завески на вратата можеха да видят Хенри, който се криеше зад една от колоните и ги наблюдаваше.
Гамаш се усмихна, а после отново се замисли за случая и странната находка на женски останки в ковчега на Шамплен.
Коя бе тази жена и какво се беше случило с Шамплен? Къде бе изчезнал? Странстванията му като че ли не бяха приключили със смъртта му.
Влязоха в къщата, детективът взе Хенри и го изведе на разходка. Когато се върнаха, Емил бе приготвил лаптопа си върху масичката за кафе с бутилка скоч до него. Запалил бе огъня в камината и чакаше.