Възрастният мъж стоеше мирно насред стаята. Държеше се някак официално и напрегнато.
— Какво има, Емил?
— Бих искал да гледам видеото заедно с теб.
— Сега ли?
— Сега.
Главният инспектор се бе подготвял за този момент по време на разходката. Ледените снежинки, които докосваха лицето му, го освежаваха, затова се бе спрял, вдигнал бе глава, затворил бе очи и с отворена уста бе уловил няколко от тях.
— Обичам да правя така — каза Моран, — но снегът трябва да е точно определен вид.
— Ах, ти си бил ценител? — учуди се шефът му.
— Все още съм. Снежинките трябва да са големи и пухкави. От онези, които се носят леко във въздуха. Не твърдите и ситни снежинки по време на буря. Те не са забавни. Влизат ти в носа и в ушите. Навсякъде влизат. Не, трябва да са от големите.
Гамаш знаеше за какво говори младежът. Самият той го бе правил като малък. Гледал бе как Даниел и Ани го правят. Децата нямаха нужда от уроци — инстинктивно усещаха как да ловят снежинки с език.
— Разбира се, има си чалъм — продължи Моран с по-сериозен тон, като че ли говореше за нещо, което бе изучавал. — Трябва да затворите очи, за да не влиза снегът в тях, и да изплезите език.
Последва мълчание и главният инспектор разбра, че младият полицай седи вързан за стола, но е отпуснал глава назад, затворил е очи и е изплезил език. Сякаш лови снежинки.
— Сега — склони Гамаш, наведе се да освободи Хенри от каишката, приближи се към дивана и седна пред лаптопа.
— Намерих сайта. — Емил също седна и погледна профила на Арман. Възрастният мъж бе свикнал с късата брада на своя приятел и вече смяташе, че му отива.
Главният инспектор съсредоточено гледаше в екрана. Изведнъж се обърна и впери очи право в наставника си:
— Merci.
Старецът се изненада.
— За какво?
— За това, че не ме изостави.
Емил се пресегна и докосна ръката на Арман. След това натисна бутона и видеото започна.
Бовоар се взираше в екрана. Както и очакваше, монтажът бе съставен от заснетото от малките камери, които служителите на Sûreté носеха на главите си. Но го изненада чистотата на образа. Предполагаше, че ще е замъглен и ще е трудно да се различи кой кой е, но всичко бе ясно.
Гласовете им — също.
— Прострелян полицай! — надвика Гамаш гърмежите на автоматичното оръжие.
— Там, бързо! — крещеше Бовоар и сочеше един от стрелците горе на балкона. Внезапен откос, камерата се разклати неудържимо, а после падна. Заснет от друг колега, служителят се виждаше паднал на земята. В кръв.
— Прострелян полицай — викаше един от екипа. — Помогнете му!
Два силуета се втурнаха напред, автоматичните оръжия трещяха и осигуряваха прикритие за трети. Някой сграбчи падналия полицай и го издърпа настрани. Следващите кадри показваха коридор, преследване на стрелците из дълъг тъмен лабиринт, през помещения като пещери. Експлозии, крясъци.
Главният инспектор бе опрял гръб в стената. Облечен бе с бронежилетка и държеше в ръце автомат. Стреляше. Странна гледка бе Гамаш с оръжие, което при това използваше.
— Има поне шестима стрелци — извика някой.
— Аз преброих десет — отвърна началникът отсечено, прецизно, ясно. — Свалихме двама. Остават осем. Петима на горния етаж, трима тук долу. Къде е медицинският екип?
— Идват — разнесе се гласът на полицай Лакост. — След трийсет секунди.
— Трябва ни един жив — нареди началникът. — Задръжте един от стрелците.
Адът се отприщи — куршуми се сипеха върху стените, телата, пода и тавана. Всичко посивя, въздухът се изпълни с прах и изстрели. Викове и крясъци. Главният инспектор раздаваше заповеди, докато екипът му изтласкваше стрелците от едно помещение в друго, за да ги притисне в ъгъла.
Тогава Бовоар видя себе си.
Отстъпи на крачка от стената и стреля. Видя как залита и се строполява на земята.
— Жан Ги! — изкрещя шефът му.
На екрана бе младият инспектор. Проснат на пода, с крака, подвити под тялото. Неподвижен.
Гамаш тичаше и викаше:
— Къде са лекарите?
— Идват, шефе, идват — отвърна Лакост. — Близо сме.
Детективът сграбчи Бовоар за бронежилетката и го издърпа зад стената под дъжд от свистящи куршуми. Навсякъде наоколо се чуваше трясък от експлозии, но изведнъж камерата се фокусира върху личен момент. Близкият план показа притесненото лице на главния инспектор и погледа му, отправен надолу.
Арман Гамаш гледаше, без да мига, макар че изгаряше от желание да отклони очи. Да стисне клепачи, да запуши уши, да се свие на топка.