Никаква реакция. Гамаш лежеше неподвижно, лицето и гърдите му бяха окървавени. Очите му останаха затворени.
Тримата го гледаха напрегнато. Не помръдваше. Не дишаше.
И тогава, тогава. Разнесе се тих шум. Едва чут хрип.
Спогледаха се.
Емил най-накрая примигна. Усещаше очите си сухи, сякаш посипани с пясък. Пое си дълбоко въздух.
Разбира се, знаеше продължението на историята. От разговорите по телефона с Рен-Мари, от посещенията в болницата и новините по радио „Канада“.
Загинали бяха четирима служители на Sûreté, ако се броеше и убитият от фермера на пътя, а още четирима бяха ранени. Осем от терористите бяха застреляни, един бе задържан жив. Един бе с опасност за живота и вероятно скоро щеше да издъхне. В началото новинарските емисии съобщаваха, че главният инспектор е сред загиналите. Никой не знаеше откъде е изтекла тази информация.
Инспектор Бовоар бе тежко ранен.
Емил бе пристигнал още следобед. Шофирал бе от град Квебек право към болницата „Отел Дийо“ в Монреал. Там го очакваха Рен-Мари и Ани. Даниел бе хванал първия възможен полет от Париж.
Изглеждаха изцедени, напълно съсипани.
— Жив е — промълвила бе Рен-Мари и бе прегърнала Емил.
— Слава богу — отвърнал бе той, но тогава бе видял изражението на Ани. — Какво има?
— Лекарите смятат, че е получил инсулт.
Емил въздъхна дълбоко.
— Знаят ли колко е сериозно?
Ани поклати глава. Майка й обгърна с ръка раменете й:
— Жив е, това е най-важното.
— Успяхте ли да го видите?
Рен-Мари кимна, но не продума. Нямаше сили да каже на никого какво бе видяла. Кислородната маска, мониторите, кръвта, синините. Очите му бяха затворени, Арман беше в безсъзнание.
Лекарят бе казал, че не могат да преценят степента на уврежданията. Възможно бе да ослепее. Да се парализира. Да получи още един инсулт. Следващите двайсет и четири часа бяха решаващи.
Но всичко това нямаше значение. Успяла бе да подържи ръката му, да я милва, да му шепне.
Беше жив.
Докторът бе споменал и раната в областта на гърдите. Куршумът беше счупил ребро, а то бе перфорирало единия бял дроб. Това бе предизвикало пневмоторакс — белите дробове бяха колабирали и така дъхът бе напуснал тялото на главния инспектор. Навярно бе получил тази рана преди другата, а дишането му бе ставало все по-затруднено, по-тежко, докато в един момент бе спряло. Фатално.
— Лекарят, който е бил на място, е реагирал навреме — обяснил бе докторът.
Не бе добавил „точно“, но наистина е било въпрос на секунди.
Сега единствен повод за тревога бе нараняването на главата.
Останаха да чакат в своя малък свят на третия етаж на болницата. Стерилен свят на приглушени разговори, тихи забързани стъпки и строги лица.
А новината вече бе обиколила континента и целия свят.
Заговор с цел взривяване на язовирната стена „Ла Гранд“.
Терористите го бяха планирали в продължение на десетилетие. Напредвали толкова бавно, че бяха останали незабелязани. Използвали бяха толкова примитивни методи, че никой не им бе обърнал внимание.
Говорителите на канадското и американското правителство не разкриваха как планът е бил осуетен, като се позоваваха на националната сигурност, но когато журналистите ги притиснаха с въпроси, признаха, че престрелката, в която бяха загинали четирима служители на Sûreté, е имала връзка със случая.
Всички приписваха заслугата за предотвратяването на неминуемата катастрофа на главен комисар Франкьор, а той не отричаше.
Емил, а и всеки, който имаше представа как работят големите полицейски управления, знаеше, че се съобщава само част от истината.
И докато светът предъвкваше сензационните разкрития, няколко души на третия етаж на „Отел Дийо“ чакаха. Жан Ги Бовоар излезе от операция и след като преживя ден-два на ръба, започна бавно да се възстановява.
След още дванайсет часа Арман Гамаш се пребори и отвори очи. Когато най-сетне дойде в съзнание, до леглото му седеше Рен-Мари и го държеше за ръка.
— „Ла Гранд“? — изхриптя главният инспектор.
— В безопасност е.
— Жан Ги?
— Ще оздравее.
Възрастната жена се върна сияеща в чакалнята, където седяха Емил, Даниел, Ани и нейният съпруг Дейвид.
— Почива си. Още не може да танцува, но и това ще стане.
— Добре ли е? — попита Ани, която още се страхуваше да повярва и сякаш предпочиташе да не се разделя с тревогата си, защото бе възможно това да е номер, жестока шега на някой печален бог. Никога нямаше да забрави шока, който изпита, докато шофираше и чу емисията новини по радио „Канада“. Баща й…