— Ще се оправи — отвърна майка й. — Има леко изтръпване на дясната половина на тялото.
— Изтръпване? — попита Даниел.
— Лекарите са доволни — увери Рен-Мари децата си. — Казват, че не е нищо сериозно. Ще се възстанови напълно.
Не я интересуваше. Дори да куцаше до края на живота си, съпругът й бе жив.
След два дни Гамаш стана от леглото и направи първите си колебливи стъпки. Още два дни и вече ходеше из коридора. Спираше се в стаите и сядаше до леглата на мъже и жени, които бе обучавал, избрал и повел към онази фабрика.
Куцукаше от единия край на коридора до другия. Напред-назад. Напред-назад.
— Какво правиш, Арман? — попита тихо Рен-Мари веднъж, докато вървеше редом с мъжа си, ръка за ръка. Изминали бяха пет дни от престрелката, а куцането вече почти не се забелязваше, освен в моментите, когато Гамаш ставаше от леглото или се напрягаше твърде много.
Без да спира ход, той отвърна:
— Погребенията са следващата неделя. Смятам да присъствам.
Направиха още няколко крачки, преди Рен-Мари да проговори:
— Смяташ да бъдеш в катедралата?
— Не. Ще вървя с кортежа.
Погледна профила му. Решително изражение, стиснати устни, а дясната му ръка, свита в юмрук, прикриваше единствения знак, че бе получил инсулт. Леко треперене, което се появяваше, когато бе уморен или под стрес.
— Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.
— Можеш да ми правиш компания.
— Винаги, mon cœur119.
Арман спря и й се усмихна. Лицето му бе покрито със синини, челото над лявата му вежда бе бинтовано.
Но не я интересуваше. Беше жив.
Денят на погребенията беше ясен и студен. В средата на декември от Арктика се бе спуснал леден вятър и не спря, докато не връхлетя мъжете, жените и децата, които се бяха подредили покрай пътя на кортежа.
Четири ковчега, покрити със синия флаг на Квебек с бяла хералдическа лилия, лежаха на катафалки, теглени от черни траурни коне. Зад тях се точеше дълга колона от полицейски служители от всички управления в Квебек, от цяла Канада, от САЩ и Великобритания, от Япония, Франция и Германия. От цяла Европа.
Начело, в бавен марш, облечени с парадните си униформи, крачеха служителите на Sûreté. Водеше ги главен комисар Франкьор с останалите старши офицери. Зад тях главен инспектор Гамаш самотен предвождаше своя отдел „Убийства“. Извървя двата километра, като накуцваше само към края. Остана с високо вдигната глава и решителен поглед. До салюта и изстрелите.
Чак тогава затвори плътно очи и вдигна лице към небето, а в изражението му се изля цялата лична мъка, която вече не можеше да сдържи. Стискаше здраво дясната си ръка в юмрук.
Този образ се превърна в олицетворение на скръбта. Появи се на първа страница във всички вестници, на кориците на всички списания, показаха го по всички телевизионни новинарски емисии.
Рут се пресегна и затвори прозореца с видеото. Седяха мълчаливо няколко мига.
— Е — проговори старата поетеса накрая, — не вярвам на нито дума. Всичко беше постановка, обзалагам се. Добри ефекти, но актьорската игра не струваше. Пуканки?
Бовоар я погледна, както беше протегнала пластмасовата купа към него.
Взе си една шепа. После двамата излязоха и бавно, с приведени глави, пресякоха селския площад в снежната виелица, за да стигнат до дома на Питър и Клара. Някъде насред площада Жан Ги хвана Рут под ръка. Дали за да подкрепи нея, или себе си, не беше много сигурен.
Но старицата му позволи. Крачеха към малката къща, като следваха светлинката, която ги водеше през бурята. Когато стигнаха, седнаха пред камината, за да вечерят. Заедно.
Арман Гамаш се изправи.
— Добре ли си? — попита Емил и също стана.
По-младият мъж въздъхна.
— Просто имам нужда да остана сам. — Погледна приятеля си. — Merci.
Гадеше му се, физически му прилоша. Видял бе как застрелват онези млади мъже и жени. Как ги убиват. Отново. Разделили се бяха с живота си в мрачни коридори. Отново.
Озовали се бяха там под негово ръководство. Лично ги бе подбрал. Взел ги бе със себе си въпреки възраженията на Франкьор.
Казал им бе, че навярно ще се изправят срещу шестима стрелци. Удвоил бе бройката, която му бяха дали. Полицай Никол му я бе дала.
„Стрелците са трима“ — пишеше в съобщението й.
Взел бе шестима служители — толкова бе успял да събере освен Бовоар и себе си.
Преценил бе, че ще са достатъчно. И бе сбъркал.