Героично.
Инспекторът бавно се заизкачва по стръмните стъпала към мансардата. Хенри го следваше по петите.
Е, той знаеше нещо, което не бе известно на Емил. Подозираше кой е авторът на видеото. И знаеше какво го е подтикнало да го публикува.
Целта на този човек не бе да представи Гамаш в лоша светлина, а напротив — да направи така, че той да изглежда добре, твърде добре. Толкова добре, че да се почувства като измамник. Като самозванец. Изкаран герой без основание. Четирима мъртви служители на Sûreté, а Арман Гамаш — герой.
Който и да бе направил това, познаваше добре главния инспектор. Знаеше как да го накара да си плати скъпо.
Със срам.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
Бурята стигна до град Квебек няколко часа по-късно и към два през нощта столицата се превиваше под напора на силни ветрове и снежни виелици. Магистралата бе затворена, тъй като видимостта падна до нулева и всичко беше покрито от бяла непрогледна пелена.
В мансардата на стария каменен дом на улица „Сен Станислас“ Арман Гамаш лежеше в леглото си и се взираше в откритите греди на тавана. Хенри похъркваше на пода до стопанина си и нехаеше за снега, който се блъскаше в прозорците.
Гамаш се надигна тихо и погледна навън. Не можеше да види сградата от другата страна на тясната уличка, едва успяваше да различи дори уличните лампи. Светлината им бе почти потулена от снежната вихрушка.
Мъжът се облече набързо и слезе на пръсти по стълбището. Зад себе си чу потропването на ноктите на Хенри по старите дървени стъпала. След като си сложи ботушите, якето, шапката, дебелите ръкавици и омота дълъг шал около врата си, инспекторът се наведе и погали кучето.
— Няма нужда да идваш, нали разбираш.
Но Хенри не разбираше. Това нямаше нищо общо с разбирането. Щом Гамаш отиваше някъде, той щеше да го последва.
Излязоха навън. Главният инспектор преглътна, когато вятърът го блъсна в лицето и направо му взе дъха. Обърна се с гръб и усети как поривите го бутат.
Помисли си, че може би не е добра идея.
Но бурята бе точно това, от което се нуждаеше, което искаше. Нещо шумно, драматично и предизвикателно. Нещо, способно да изтрие всяка мисъл, да заглуши разума с белотата си.
Човек и куче с усилие напредваха по улицата, крачеха по средата на опустелите пътища. Дори снегорините не бяха навън. Безполезно бе да се опитват да почистват снега в разгара на виелицата.
Сякаш градът бе само техен, сякаш бе подаден сигнал за спешна евакуация, но Гамаш и Хенри го бяха проспали. Сега бяха съвсем сами.
Поеха бавно нагоре по улица „Сент Юрсюл“ и минаха покрай манастира, където бе издъхнал генерал Монкалм. Продължиха по улица „Сен Луи“ и минаха под арката на портата. Извън Стария град бурята бе още по-безмилостна, ако това въобще бе възможно. Нямаше стени, които да спират вятъра, и той набираше скорост. Запращаше срещу дърветата, паркираните коли и сградите снега, който полепваше по всичко, изпречило се на пътя му. Включително по главния инспектор.
Но Гамаш не обръщаше внимание. Усещаше как студените твърди снежинки брулят палтото, шапката и лицето му. Чуваше почти оглушителните пориви на вихрушката.
— Обичам бурите — казваше Моран. — Всички видове. Нищо не може да се сравни с чувството да седиш на остъклена веранда през лятото, докато навън бушува гръмотевична буря. Но най-любими са ми зимните виелици, стига да не се налага да шофирам. Ако всички сме на сигурно и топло у дома, нека да вали.
— Излизаш ли понякога в бурята? — попита Гамаш.
— Доста често, дори и само за да постоя ей така. Страхотно е. Не знам защо ми харесва, може би заради драматизма. А после, като се прибера, мога да изпия един горещ шоколад край огъня. Няма нищо по-хубаво.
Инспекторът се тътреше с наведена глава и гледаше в краката си, докато си пробиваше път през високите до колене преспи. Хенри развълнувано подскачаше нагоре-надолу по пътечката, която стопанинът му утъпкваше.
Напредваха бавно, но най-накрая се озоваха в парка. Мъжът вдигна глава и за момент бе заслепен от снега, но после присви очи и едва успя да различи силуетите на призрачните дървета, които се превиваха под напора на вятъра.
Авраамови поля.
Гамаш се извърна да погледне назад и забеляза, че следите от ботушите му вече са затрупани, изчезнали за почти толкова кратко време, колкото бе нужно да се образуват. Не се бе изгубил, поне засега, но знаеше, че може и това да стане, ако отиде твърде далече.
Внезапно Хенри спря да подскача, застана неподвижно, сетне започна да ръмжи и се скри зад краката на стопанина си.