— Няма за какво да се тревожиш.
— Остават четиридесет секунди, сър. — Думите долитаха една по една като издихания, сякаш човекът в другия край на линията не можеше да си поеме въздух.
— Слушай ме внимателно — настоя главният инспектор, докато протягаше ръка към вратата. Екипът му се носеше устремено напред.
36 секунди.
— Няма да позволя да ти се случи нещо — изрече с толкова убедителен, заповеден тон, като че ли предизвикваше младия полицай да му възрази. — Довечера ще си със семейството си и ще вечеряте заедно.
— Да, сър.
Тактическата група обгради затворената врата, на която тъмнееше мътно прозорче от матирано стъкло.
Гамаш спря с поглед, вторачен във вратата, и застинала във въздуха ръка, готов всеки момент да даде знак хората му да нахлуят с взлом. Да спасят колегата му.
29 секунди.
До него Бовоар бе застинал. Напрегнато очакваше разрешение да действа.
Главен инспектор Арман Гамаш осъзна, че е сгрешил, но твърде късно.
— Дай си време, Арман.
— Avec le temps1? — Гамаш отвърна на усмивката на възрастния мъж и сви дясната си ръка в юмрук. За да овладее треперенето. То бе толкова недоловимо, че сервитьорката в квебекското кафене едва ли го бе забелязала. Двамата студенти на отсрещната маса, които тракаха по клавиатурите на лаптопите си, също нямаше как да забележат. Никой не би забелязал.
Освен много близък човек.
Погледна Емил Комо, който разчупваше ронливия кроасан с уверени движения. Бившият шеф и някогашен наставник на Гамаш вече наближаваше осемдесетте. Косата му бе бяла и прилежно вчесана, а очите зад стъклата на очилата бяха проницателни и сини. Дори на тази възраст мъжът все още бе строен и енергичен. Въпреки че с всяко следващо посещение Арман Гамаш забелязваше как чертите на лицето му са поомекнали, а движенията му са станали някак по-забавени.
Avec le temps.
Вдовец от пет години, Емил Комо познаваше могъществото на времето и знаеше колко дълго може да бъде то.
Рен-Мари, съпругата на Гамаш, бе заминала призори, след като бе прекарала седмица с тях в град Квебек, в каменния дом на Емил, разположен сред стените на Стария град. Вечеряха заедно тихо край камината, разхождаха се из тесните заснежени улички. Разговаряха. Мълчаха. Четяха вестниците, обсъждаха новините. Само тримата. Или четиримата, ако брояха немската овчарка Хенри.
Повечето дни Гамаш прекарваше сам в една от местните библиотеки, отдаден на четенето.
Емил и Рен-Мари го бяха оставили, защото разбираха, че в този момент се нуждае от общуване, но има потребност и от усамотяване.
Не след дълго дойде време за раздяла. След като се сбогува с Емил, Рен-Мари се обърна към съпруга си. Висок, със солидна осанка, човек, който предпочиташе хубавите книги и дългите разходки пред всяко друго занимание, Гамаш изглеждаше по-скоро като изтъкнат професор на средна възраст, отколкото като началник на най-престижния отдел за разследване на убийства в Канада. Sûreté du Québec2. Изпрати жена си до колата и остърга утринния скреж от предното стъкло.
— Не е нужно да си ходиш, нали знаеш — сведе поглед към нея и се усмихна. Стояха в крехкия сумрак на развиделяване. Хенри ги наблюдаваше от близката пряспа.
— Зная. Но с Емил имате нужда да останете насаме. Видях ви какви погледи си разменяте.
— Изпълнени с копнеж? — разсмя се главният инспектор. — Надявах се, че сме успели да запазим дискретност.
— Съпругата винаги разбира — усмихна се Рен-Мари и се вгледа в дълбоките кафяви очи на мъжа си. Беше си сложил шапка, но под нея се подаваше вълнистата му прошарена коса. И брадата. Постепенно бе свикнала с брадата. Години наред бе поддържал само мустаци, но напоследък, откакто се случи онова, си беше пуснал къса брада.
Замълча. Дали да изрече думите? В последно време не напускаха съзнанието й и постоянно витаеха около устните й. Ако имаше думи, които могат да се нарекат безполезни, това бяха те. Знаеше го и бе убедена, че изричането им не може да промени нищо. Ако не беше така, щеше да го обвие, да го обгърне в тях.
— Прибери се, когато имаш възможност — каза вместо това с ведър глас.
Гамаш я целуна.
— Ще си дойда. След няколко дни, най-много седмица. Обади се, като пристигнеш.
— D’accord3 — кимна тя и се качи в колата.
— Je t’aime4 — промълви детективът, пресегна се през сваления прозорец на автомобила и докосна рамото й с ръка, облечена в ръкавица.
„Бъди внимателен! — крещеше умът й. — Пази се! Ела си с мен у дома. Внимавай, внимавай, внимавай!“