Но вече бе време да си отдъхнат от разследването на престъпления. Стига убиване, стига смърт. Арман бе видял твърде много напоследък. Не, по-добре да се зарови в историята, в отдавна отминали събития. Интелектуално разследване, нищо повече.
В краката им Хенри се размърда и Гамаш машинално посегна да погали главата на немската овчарка, да успокои кучето. Емил за пореден път забеляза лекото треперене. Сега почти го нямаше. Понякога бе по-силно. Друг път напълно изчезваше. Това бе издайническо потръпване, а той знаеше колко ужасна история стои зад него.
Искаше му се да хване тази ръка, да я стисне утешително и да каже на стария си приятел, че всичко ще се нареди. Знаеше, че наистина ще стане така.
С времето.
Докато наблюдаваше Арман Гамаш, Емил за пореден път забеляза нащърбения белег на лявото му слепоочие и късата брада, която си бе пуснал. За да спрат да го гледат хората. За да не разпознават най-известния полицай в Квебек.
Но, разбира се, това нямаше значение. Арман не се опитваше да се скрие от хората.
Сервитьорката на „Ше Томпорел“ донесе още кафе.
— Merci, Даниел — казаха те в един глас и жената се отдалечи, като се усмихваше на двамата господа, които изглеждаха толкова различни, но и толкова си приличаха.
Пиеха кафето си, ядоха pain au chocolat и croissants aux amandes10, поговориха за Квебекския карнавал11, който започваше същата вечер. От време на време потъваха в мълчание, загледани в хората, които крачеха по леденостудената улица навън, забързани за работа. Някой бе надраскал трилистна детелина в леката вдлъбнатина по средата на дървената маса. Емил я потърка с пръст.
И се запита кога ли Арман ще бъде готов да говори за случилото се.
Беше десет и половина и всеки момент щеше да започне ежемесечното събрание на управителния съвет на Литературно-историческото дружество. В продължение на много години срещата се бе провеждала вечер, след като библиотеката затвори, но с времето стана ясно, че така присъстват все по-малко членове на съвета.
Затова председателят Портър Уилсън бе променил началния час. Или поне си мислеше, че той е променил началния час. В протокола бе отбелязано, че предложението е дошло от него, макар да му се струваше, че е възразил.
Но така или иначе вече се събираха сутрин през последните няколко години. Останалите членове бяха свикнали с промяната, както и самият Портър. Наложи се да свикне, след като идеята явно бе негова.
Фактът, че управителният съвет въобще се бе приспособил, бе истинско чудо. Последната промяна, която се искаше от тях, беше от времето, когато се наложи да подновят износената кожена тапицерия на столовете в ЛИД. Това беше преди шейсет и три години. Членовете на сегашния съвет все още помнеха майките и бащите, бабите и дядовците си, разделени на два лагера в грандиозния тапицерски спор. Спомняха си язвителните забележки, подхвърляни зад затворени врати, зад гърбовете на противниците, но пред децата. Които шейсет и три години по-късно не можеха да забравят нечуваното отклонение — да се смени стара черна кожа с нова черна кожа.
Портър издърпа стола си, за да заеме мястото начело на масата, и забеляза, че седалката е поизносена. Седна бързо, преди някой, особено самият той, да е обърнал внимание.
Малка купчина листове бе прилежно подредена пред неговото, както и пред всички останали места по дължината на дървената маса. Дело на Елизабет Макуъртър. Загледа се в Елизабет — невзрачна, висока и слаба. Поне такава беше, когато светът бе млад. Сега изглеждаше изпита и замръзнала. Като онези древни мумии, които изваждаха изпод ледниците. Все още приличащи на хора, но съсухрени и посивели. Синята й рокля бе практична и Портър подозираше, че е с много добра кройка и материя. Все пак жената бе представител на рода Макуъртър — почитано и заможно семейство. За членовете му беше нетипично да показват демонстративно богатство или интелект. Брат й бе позакъснял десетина години с продажбата на империята за превоз на товари. Но все още имаха пари. Портър си помисли, че Елизабет е някак скучна, но отговорна. Не ставаше за лидер и не беше визионер. Не виждаше в нея човек, способен да обедини общност, изпаднала в беда. За разлика от самия него. И неговия баща. И бащата на баща му.
А малката английска общност, затворена между стените на Стария Квебек, бе в беда вече няколко поколения наред. Беше някаква безспирна беда, която понякога поутихваше, друг път се влошаваше, но никога не изчезваше напълно. Също като англоговорящите в Квебек.
11
Най-големият зимен фестивал в света се провежда в град Квебек от 1894 година насам, макар че става ежегоден едва през 1955 г., когато се сдобива и с талисмана си — снежния човек Боном. — б.р.