Подложиха на дискусия и намерението да организират нова разпродажба на книги, но предвид провала на последното подобно начинание обсъждането приключи бързо.
Елизабет водеше бележки и полагаше усилия да не повтаря успоредно с говорещите коментарите, които правеше всеки член на съвета. Срещата протичаше като литургия. Позната и по някаква странна причина успокояваща. Едни и същи думи се изричаха отново и отново на всяко събрание. За вечни времена. Амин.
Внезапен звук прекъсна приспивния ритъм на литургията. Беше толкова непривичен и стряскащ звук, че Портър почти подскочи на стола си.
— Какво беше това? — прошепна Кен Хаслъм. По неговите стандарти това си беше почти вик.
— Май е звънецът на входната врата — обади се Уини.
— Звънецът ли? — учуди се Портър. — Не знаех, че имаме звънец.
— Поставен е през 1897 година, когато лейтенант-губернаторът дошъл на посещение, но не успял да влезе — обясни мистър Блейк с такъв тон, сякаш лично бе присъствал на събитието. — Самият аз никога не съм го чувал да звъни.
Но сега го чу отново. Дълъг и пронизителен звън. Елизабет бе заключила входната врата на Литературно-историческото дружество, след като всички се бяха събрали. Правеше го, за да не ги прекъсва никой. Но всъщност рядко ги посещаваше някой, така че действието й бе по-скоро навик, отколкото необходимост. Беше окачила и табелка на масивната дървена врата: „Събрание на управителния съвет. Библиотеката ще отвори на обяд. Благодарим ви. Merci.“
Звънецът отново раздра тишината. Някой се бе облегнал на него и си бе заклещил пръста в бутона.
Членовете на съвета продължиха да се гледат мълчаливо.
— Ще отворя — каза Елизабет.
Портър сведе очи към листовете пред себе си. Дотолкова му стигна мъжеството.
— Не — изправи се Уини. — Аз ще отворя. Вие стойте тук.
Проследиха с поглед дребната жена, докато се отдалечаваше по коридора, а после чуха стъпките й по дървеното стълбище. За кратко настана тишина. След минута отново се чу тропотът на краката й по стълбите.
Слушаха стъпките, които наближаваха все повече. Уини стигна до вратата на залата, но спря там. Лицето й изглеждаше пребледняло и сериозно.
— Дошъл е един човек. Иска да говори пред управителния съвет.
— Е? — подкани я Портър. Чак сега, след като възрастната дама бе отишла да отвори вратата, се усети, че той е председателят. — Кой е?
— Огюстен Рено — отвърна Уини и видя израженията на колегите си. Едва ли можеха да реагират по-изненадано, ако ще да бе казала „Дракула“. Макар че при англоезичните изненадата се изчерпваше с повдигане на веждите.
Всички в залата бяха вдигнали вежди, а ако статуята на генерал Улф бе способна да размърда лицето си, навярно щеше да добие същото изражение.
— Оставих го да чака отвън — добави жената в проточилото се мълчание.
Сякаш за да подчертае този факт, звънецът отново проехтя.
— Какво да правим? — попита Уини, но вместо да се обърне към Портър, погледна Елизабет. Всички останали също насочиха очи към нея.
— Трябва да гласуваме — предложи Елизабет накрая. — Да го приемем ли?
— Не е в дневния ред — отбеляза мистър Блейк.
— Точно така — намеси се Портър в опит да изземе обратно властта. Но докато го казваше, гледаше Елизабет.
— Кой гласува „за“ да допуснем Огюстен Рено да говори пред съвета? — попита възрастната дама.
Никой не вдигна ръка.
Елизабет остави писалката си и не отрази гласуването в протокола на събранието. Кимна отсечено, изправи се и обяви:
— Ще му кажа.
— Ще дойда с теб — стана и Уини.
— Не, скъпа, остани тук. Ще се върна след малко. Все пак — спря на вратата и погледна към колегите си и генерал Улф, който се извисяваше над тях — не може да е чак толкова зле.
Но всички знаеха, че не е съвсем така. Когато Огюстен Рено идваше на посещение, нещата не бяха никак на добре.
ГЛАВА ВТОРА
Арман Гамаш се настани на износения кожен диван под статуята на генерал Улф. Кимна на възрастния мъж отсреща и извади писмата от чантата си. След разходка из града в компанията на Емил и Хенри се бе върнал у дома, бе взел пощата и бележника си и бе мушнал всичко в чантата. После бе тръгнал нагоре по хълма с немската овчарка.
Към тихата библиотека на Литературно-историческото дружество.
Сега детективът гледаше издутия жълтеникавокафяв плик, който лежеше на дивана до него. Бе пълен с кореспонденцията, която пристигаше ежедневно в канцеларията му в Монреал. Полицай Изабел Лакост преглеждаше пощата и му я препращаше до домашния адрес на Емил. В плика имаше бележка: