Сепалия седеше от другата ми страна. Той се усмихна благо, когато бе представен Онг и неговото дарение бе прието. Помръднах леко на стола си — тънкото като косъм пукване на бедрената ми кост и мускулните ми наранявания вече почти бяха заздравели, но от време на време се схващах. При движението пликът във вътрешния ми джоб леко изшумоля. Деканът ми го бе връчил по-рано днес с широка усмивка. В типичния за него помпозен стил, Доманова ме уведомяваше, че съм назначен за академичен координатор на факултета. Какво общо имаше титлата с бъдещите ми задължения, каквито и да бъдеха те, никой не можеше да каже.
— Смисълът е — тихо ми бе обяснил Сепалия, — че сега вече имаш работа. При това истинска. Гледай да не се издъниш.
Докато Онг говореше, аз огледах новите си колеги. Сепалия трескаво дъвчеше дъвка и многозначително ме поглеждаше, уверен, че благодарение на висшите му интригантски умения той стои в основата на всичко случващо се. Доманова плъзгаше поглед из тълпата, правейки инвентаризация кой присъства и кой отсъства, което щеше да актуализира черния му списък. Членовете на факултетния съвет бяха дошли и седяха с каменни лица, възмутени до дъното на душата си от споходилия Доманова късмет, бесни от безсилие и бленуващи за кърваво отмъщение.
Когато боговете искат да ни накажат, те позволяват мечтите ни да се сбъднат.
Дългият ритуал на официални поздравления и безсрамно самопредлагане в крайна сметка премина в коктейл с шампанско. Тръгнахме, примижали под следобедното слънце, към сянката под тентата край президентската резиденция. Ямашита се отдели настрани с адвоката. Двамата безстрастно гледаха тълпата и си говореха на японски. Изглеждаха като посетители на зоологическа градина, застанали пред клетката с горилите, раздвоени между привидната им прилика с хората и отвращението от мисълта, че сме толкова сродни.
Отбихме се на бара. Арт се подпря на него. Микрохирургията е способна на чудеса, но аз все още не можех да повярвам, че бяха успели да му пришият ръката. От самата мисъл дори под това слънце ме побиваха тръпки. За миг видях като на живо кръвта по перона и усетих влагата в тунела. Пред очите ми бе пулсиращата струя кръв от чукана на китката му.
Направих жест към нея:
— Как върви терапията?
Той завъртя предпазливо дланта и китката си, като ги наблюдаваше критично. После ми се усмихна:
— Бавно. Но е по-добре, отколкото да приличам на капитан Хук.
— Почти си струваше да видим Мики позеленял — отбелязах аз.
Арт отпи от шампанското като ценител:
— Вярно. Ама той никога не е пораствал.
По изключение Мики не намери какво да отговори. Просто ни изгледа презрително.
Точно обяснявах на брат ми и Арт кои са ключовите фигури сред присъстващите, когато Ямашита ни представи адвоката. Този човек ме порази — говореше английски без никакъв акцент. Все пак, когато се запознавахме, той леко се поклони. Някои неща е толкова трудно да се променят.
— Господин Бърк — започна той и разкопча ципа на малката си кожена папка, — за мен е удоволствие да ви връча наградата за връщането на меча на Итосаи. — За него не беше никакво удоволствие, разбира се. Никой не се радва, когато дава някому 25 000 долара. Но верен на японската си същност, той скри истинските си чувства зад фасадата на протокола.
Кимнах също толкова благородно и извадих лист от джоба си.
— Такано-сан — отговорих му, — това не бе нищо особено. Поласкан съм, но ще ви бъда безкрайно признателен, ако разделите сумата в три чека на три имена. — Това привлече вниманието на поне един сред присъстващите: Боби Кей се завъртя край нас, неудържимо привлечен от мириса на парите.
Такано взе листчето, което му дадох, и се смръщи. Ямашита прошепна нещо в ухото му и чертите му се изгладиха. Той сложи папката си на една от масичките за коктейл и внимателно попълни три чека с дадените му имена. Боби се приближи, за да надзърне. Такано приключи с писането, отбеляза нещо за себе си в някакъв формуляр и ме помоли да се разпиша за получаването на наградата. Сторих го. Той закопча ципа на папката си, поклони ни се и си тръгна.