— Да — в очите на Доманова се мярна нещо подобно на светкавица на фотоапарат. — Разбирате, предполагам, че възнаграждението ви ще дойде от страна на клиента, а не от университета? — Кимнах, но бях сигурен, че реакцията ми изобщо не го интересуваше. Беше дошло време за президентския финал. — Прекрасно. Моята секретарка ще ви даде името на лицето. Приятен ден.
Това беше краят. Той отново рязко се отметна назад в стола си и се извърна, зареял през прозореца поглед в синевата. Поза, достойна за портрет: „Замислен интелектуалец оглежда своите владения“. Следобедното слънце озаряваше лицето му и падаше красиво върху раменете на скъпия му костюм. За университетски президент той имаше ужасно много пърхот.
Името в папката, дадена ми от президентската канцелария, беше Робърт Акейдиън. Вселената на бойните изкуства не е чак толкова необятна, така че аз бях чувал за него. Акейдиън или Боби Кей, както бе известен на улицата, бе един от първите организатори на турнири по карате в Ню Йорк. Той бе видял бизнес потенциала в бойните изкуства. През последните поне двайсет години постепенно бе намазал от всичко, свързано по някакъв начин с бойните изкуства. И вече бе оправил материалното си положение веднъж и завинаги. Бях изненадан обаче, че има нещо общо с Доманова, предвид нечистоплътния характер на повечето му начинания.
Но от друга страна, както казват китайците, парите не миришат.
Акейдиън се бе замогнал и сега разполагаше с офис в Манхатън, който бе част от неговата художествена галерия „Домът на самурая“. Минах през стъклената входна врата и влязох във фоайето. Основната забележителност в него бе два и половина метра висок водопад, плискащ водите си по черна скала. Водната атракция разделяше фоайето на две части — едната половина бе за самата галерия, а другата за офисите. Завих надясно, където бе административната част. Стените бяха в сдържани цветове — пастелнозелено и бежово, тук-там ламперия от изкуствено избеляло дърво и безобидни репродукции от типа, който западняците са склонни да възприемат като азиатско изкуство. Момичето на рецепцията беше блондинка с онова сияйно и чупливо изражение на лицето, което се получава, когато прекарваш значителна част от времето си в безпокойство как изглеждат скулите ти. Тя все пак ми се усмихна и ме въведе в офиса на Акейдиън.
Боби имаше грубо лице и дълга коса, бухнала като грива, която изглеждаше боядисана в цвят, подбран да съответства на скъпото сако от камилска вълна, в което се бе облякъл. Основната мебелировка в офиса му бе голямото U-образно бюро, в единия ъгъл на което стърчеше циклопът на настолен компютър. Общото впечатление бе за малък електронен храм, в който свещенодейства съвременният бизнесмен.
Бюрото бе подредено. Няколко документа бяха оставени ветрилообразно пред стола му по начина, по който фокусник-манипулатор разтваря колода карти, преди да започне номера си. Не бих се изненадал, ако се окажеха прецизно залепени един за друг, за да създадат очакваното впечатление за подреденост и ангажираност. Всъщност офисът като цяло не оставяше впечатление, че е работно място на зает човек. Той по-скоро изглеждаше като експонат от изложба на тема „Важен администратор“.
Важният администратор заобиколи писалището си, за да ме посрещне:
— Здравейте, професоре, радвам се, че наминахте. — Той ми раздруса ръката, а аз забелязах, че се вглежда в нея. Истината е, че външният ми вид е малко разочароващ. Не съм едър и не създавам впечатление на особено опасен. Акейдиън търсеше по ръката ми признаците, които човек е свикнал да вижда при каратистите: уголемени кокалчета на ставите, мазоли и т.н. Моите пръсти са малко дебели. В частта на ръцете ми под лактите има развити някои по-особени мускули, но единственият видим признак за степента на моята подготовка е загрубялата кожа между палеца и показалеца, която дължа на работата с меча в школата на Ямашита.
Той ме покани да седнем в къта за гости и ние се разположихме на ниските столчета. После Боби и аз поведохме приятен разговор основно за времето, когато бе тренирал, и за дълбоката му любов към бойните изкуства. Той знаеше нещо за миналото ми и аз бях принуден да кажа няколко думи за Ямашита.
— Знаете ли — усмихна се той, — противно на онова, което човек е склонен да предположи, светът на бойните изкуства в Манхатън се оказва доста малък.
— Понякога наистина изглежда така — кимнах аз.
— Въпреки това не мога да кажа, че съм слушал много за Ямашита-сенсей — отбеляза той. Което си беше истината. Учителят ми е колкото потаен, толкова и внимателен в контактите си. — Би било фантастично да посетя неговото доджо. Защото той е човек, който внушава уважение.