Доманова, като подушила кръв акула, бе усетил, че Боби се развива като преуспяващ — и богат — предприемач, който отчаяно се нуждае от обществено уважение. Ако успеех да помогна на Боби, без това да му струва много пари, връзката му с Доманова щеше да укрепне и всички замесени щяха да бъдат щастливи. Президентът щеше да му осигури жадуваната респектабилност. Боби щеше да бъде бавно ухажван, а егото му внимателно галено — човек направо си представяше гръбните перки на кръжащата наблизо акула — и в крайна сметка щеше да бъде приласкан да спонсорира университета със значителна сума.
Така че в момента се развиваше внимателно хореографиран танц, при който нужда, его, пари и илюзии се носеха вплетени в едно. В образованието има термин за това — институционална разработка.
Не се преструвам, че разбирам всичко това, но и ролята ми в разгръщащия се процес беше пределно ясна. Боби извика сияйната си секретарка да направи копия на документите в папката и ме инструктира да напиша каквото мога за различните исторически личности и тяхната роля във формирането на японската бойна култура.
— Нищо засукано, професоре — предупреди ме той. — Малко кръв, малко кураж, малко будо5… — той ми се усмихна с издълженото си конско лице и аз почувствах настойчивата нужда да му се усмихна в отговор. Боби не бе от моята кръвна група, но беше невъзможно да не реагираш по някакъв начин на човек, който така откровено се забавлява с онова, което прави. — Идвал ли сте по-рано в „Домът на самурая“, професор Бърк? — Аз поклатих глава отрицателно и той ме поведе към вратата, правейки ми знак с глава да го последвам. — Работя над това място от години. В началото беше нещо като център за азиатски антики. Нали се сещате — вази, лакирани паравани, неща от този род… Постепенно обаче започнах да се убеждавам, че на бизнеса с бойните изкуства е отредено голямо бъдеще. Така че с течение на времето започнах да разширявам дейността си: фирма за доставки по пощата, видеокасети, галерия…
— Разнообразие — вметнах.
— Прекрасно нещо — усмихна ми се той. — Последната ми идея е зала за тренировка и демонстративни изпълнения. Нека ви я покажа. — Офисът му се намираше в дъното на административното крило. От другата страна на водопада във фоайето се простираше достъпната за посещения зона, в която се влизаше през висок дървен портал, в тон с гарнитурата в офисите. От тази страна вместо рецепция имаше каменна градина. Пътят минаваше покрай градината и извеждаше направо в залата за тренировки и демонстративни изпълнения. — Тук има специална охрана. — Минахме през плъзгащите се хартиени панели, които японците наричат шоджи. Доджото бе светло и просторно, подовото покритие — от скъпо дърво, украсата — подбрана с вкус. Разбира се, в истинското доджо няма място за никаква украса, но това все пак си беше Америка. Бях виждал и по-лоши изпълнения — много хора пълнеха школите си с всякакви азиатски боклуци и в крайна сметка те заприличваха на евтини китайски ресторанти. Той ме наблюдаваше, докато аз разглеждах: — Добре е, нали?
Трябваше да призная, че Боби (или неговият дизайнер на интериора) се беше справил добре. Гледката бе впечатляваща.
— Изглежда сякаш сте взели предвид всичко възможно — измърморих.
Той пак се усмихна доволно:
— Абсолютно. Но най съм доволен, че мога да тренирам тук.
— Още тренирате? — вежливо се поинтересувах. — С цялото това многообразие…
— Опитвам се да си поддържам формата — призна той с фалшивата скромност, която хората, практикуващи бойни изкуства, използват, за да ви намекнат, че са доста добри. — Сега тренирам с един човек… той е направо невероятен. — Боби погледна часовника си. Лъжеха ли ме очите, или каишката наистина беше от кожа на алигатор? — Всъщност… наближава време за тренировката ми. Бихте ли желали да наблюдавате?
И сякаш по знак в доджото се появи Мич Райли.
Във всекидневно облекло той изглеждаше почти нормален, макар опънатата по торса му фланелка да не оставяше никакви съмнения, че е човек, който прекарва много време във вдигане на тежести и не по-малко в съзерцаване на себе си в огледалото. Предполагам, това беше мъжът в мечтите на секретарката на Боби. Райли спря като закован, когато ме видя, и ме изгледа гневно в продължение на близо минута.
— Мич — обадих се аз, за да го ядосам.