Напоследък обаче нямаше нищо подобно, само смъмряния да тренираме още по-усърдно. Разбира се, всички идвахме на следващата тренировка, макар целта й да си оставаше загадка.
Продължавах да тичам и да обмислям ситуацията. Всъщност нямаше кой знае какво, което можеше да се направи. Все някога моят учител щеше да разкрие целта си. А може би не. Изборът бе негов. Нещата бяха изключително в негови ръце. Започнах да мисля за друго.
Бях приключил работата си по проекта на Боби Кей. Не бих могъл да кажа, че ме бе докарала до умствено изтощение, по-скоро обратното. Бях му пратил по електронната поща файла, а допълнително, просто за всеки случай, му изпратих по обикновената поща както дискета, така и разпечатка. Сега очаквах чека си. Наближаваше краят на учебния семестър, а това бележеше началото на финансовите затруднения за всички преподаватели на непълен работен ден като мен, така че възнаграждението на Боби израстваше до неестествени пропорции във въображението ми. Ето защо измислих лек напев, за да разведря мислите си от скуката на бягането: „Чакам чек… от теб, човек.“
Бях на стотното му повторение, което с подходяща пауза регулираше дишането ми прекрасно. Други бегачи ме изпреварваха или се разминавах с тях, бяха се появили и велосипедисти и не след дълго забелязах, че хората ме гледат малко странно. Нямаше как да е заради гуменките — те си бяха не по-зле от тези на който и да е било от другите. Освен това бях сигурен, че не пея чак толкова високо. И тогава долових скърцането на чакъл под гумите на бавно настигаща ме кола.
Полицейската кола без маркировка спря зад мен, но сигналните й светлини продължаваха да святкат. Разнесе се краткото бууп на сирената, сигурно просто заради тръпката. Бях доволен, че имам повод да си отдъхна.
Бяха двама и по лицата им беше изписано, че са полицаи: лица, които ти казват, че всеки е виновен в нещо и че всички лъжат. Шофьорът беше сламенорус с подрязани по военному мустачки. Другият имаше тъмно червеникава коса с два бели кичура от двете страни на пътя му в центъра на скалпа. Бяха по ризи и вратовръзки, което подсказваше, че са детективи. Всъщност те не правеха и опит да скрият кобурите под мишницата (никой не носи пистолети в колана си, когато седи в кола). Надникнах отзад. Спортните им сака бяха внимателно сгънати на задната седалка и подът не се виждаше от нахвърляните опаковки от сандвичи и празните чаши от кафе. Но не се загледах демонстративно. Полицаите се изнервят, ако си прекалено фокусиран при разговор с тях.
Прозорецът откъм страната на шофьора се спусна надолу. Погледнах към него и пуснах проверената от времето цивилизована фраза за начало на разговора:
— Какъв е проблемът, детектив?
Шофьорът ме изгледа продължително, после погледна партньора си:
— Колко оригинално.
— Толкова проникновени фрази вече са рядкост — отбеляза онзи с белите кичури.
Мустакът продължи:
— Бърк? — Въпросът бе риторичен, те не спираха пешеходците по алеята за по-весело, явно беше, че търсят конкретен човек. Кимнах. — Трябва ни информация. Можете ли да дойдете с нас, моля?
Знаех, че не съм направил нищо нередно. Но има нещо в закона, което не ти дава нито миг спокойствие. Така че усетих някаква тежест в стомаха си. Сякаш току-що се бях качил на асансьор, който бе започнал да пада свободно надолу.
Край нас на ролери мина негър.
— Хей, пич — извика ми той, — не им позволявай да ти досаждат, без да са ти показали значка. Тук може да те спре всеки, нали се сещаш какво искам да ти кажа? — беше се обърнал, за да довърши съвета си, и сега караше заднешком. Няколко велосипедисти положиха максимални усилия, за да се махнат от пътя му. После той се обърна и продължи напред, без да ни обръща повече внимание.
— Предполагам, че трябва да ви поискам да се легитимирате. — Не съм от горделивите. А и съветът на чернокожия беше уместен.
Шофьорът театрално се отупа по джобовете и разсеяно замърмори:
— Хм… значки… значки.
В този момент се обади партньорът му. Имаше наистина лош мексикански акцент.
— Значки? Значки? Нямаме никакви шибани значки. — Опитах се да разпозная акцента му. „Съкровището на Сиера Мадре“? Винаги бърках бандите от този филм с онези от „Великолепната седморка“.
Двамата се изкикотиха. Полицейски хумор. Шофьорът с мустака ми показа значката на детектив.