Отпуснахме се на колене в плътна синя редица по дължината на цялото доджо. Ямашита не проговори близо минута, после се обърна към един от старшите си ученици, американец от японски произход с внимателни обноски на име Кен, който седеше до мен в края на редицата, където е мястото на учениците с по-висок статут. По лицето му личеше, че се страхува от онова, което предстоеше да се случи. Ямашита му каза:
— Виждам, че имаме посетители. Дали не би поканил цветния да говори с мен?
Кен се поклони и изтича със ситни крачки до дъното на залата, за да отправи поканата. Мъжът в червеното горнище кимна, направи серия ритуални ръкостискания със съпровождащите го и стъпи в очертанията на пода за тренировка. Зае поза „готов“ и изпусна продължително „Ууууус“. Неколцина от нас извъртяха очи към тавана. Има школи по карате, където се смята, че този вид представление те прави да изглеждаш корав противник.
Ямашита кимна леко и Червеното горнище пристъпи напред.
— Съжалявам, че не бях в състояние да те посрещна подобаващо в моето доджо. Разстроен съм също, че не знам кой си и какво искаш, понеже не сме официално представени. — Думите бяха изказани бързо, но изречени внимателно. Сенсей няма забележим акцент, но когато е ядосан, артикулацията му е много прецизна. Не зная дали Червеното горнище долавяше нещо, но сред нас нито един нямаше никакви съмнения, че сенсей наистина е вбесен.
— Митчел Райли, сенсей. — Той се поклони, този път подобаващо. Кен прехвана погледа ми. Митчел Райли притежаваше известна школа по джуджуцу2, за която слуховете говореха, че е специализирана в бойните техники, попадащи в категорията, известна като „стоте начина да му изчовъркаш очните ябълки“. С други думи, беше стожер в обществото на нетрадиционните афроамерикански бойни изкуства. Телосложението му беше като на хладилник и от мястото си виждах удебелените стави на пръстите му — резултат от злоупотреба с чупенето на дъски. Мич Райли имаше репутацията на неизтощим противник, добър техник и човек, който залита под тежестта на раздутото си его.
— Прекрасно, господин Райли. Надявам се да има обяснение на присъствието ви тук. Школата ми е малко трудна за намиране, затова предполагам, че само някой силно нуждаещ се би предприел доброволно пътешествие в толкова опасен квартал.
— Няма проблем — с презрение изрече Райли. — Мога да се грижа за себе си.
— А и явната грижа, с която сте избрали… хм… очарователния си костюм, ми подсказва, че може би се интересувате от…? — Ямашита остави въпроса да увисне във въздуха.
Седях и наблюдавах как от ушите на Райли буквално започва да блика пара. Трябва да му призная, че се овладя бързо, което бе индикация, че вероятно беше опасен човек. Когато едва забележимото му потреперване спря, Райли довърши изречението на Ямашита:
— Двубой — каза той. — Предизвиквам ви.
Човек не можеше да не му се възхити. Този мъж не си губеше времето в приказки. Беше може би пет години по-възрастен от мен — значи малко над четиридесетте, — беше прекарал поне половината от тези години, тренирайки бойни изкуства, и сега се чувстваше готов да се изправи срещу онзи, който измежду всички подобни нему в района на Ню Йорк най-плътно се приближаваше до същността на думата майстор. Много хора дори не подозираха за съществуването на Ямашита. Беше дошъл в Ню Йорк от Япония преди години по причини, за които никой от нас нямаше представа, и се бе заловил да шлифова уменията ни с тиха бруталност. Другите японски сенсеи му изпращаха най-обещаващите си ученици, но той така и не бе представен в „Черен колан“, не беше написал книга, разкриваща древните тайни техники на самурайския елит, а школата му не бе включена дори в „Жълтите страници“. Точно това правеше присъствието на Райли — и предизвикателството му — толкова странни.
Ямашита обаче бе изправен пред дилема. Райли несъмнено бе опасен, макар и може би само в традиционния смисъл на думата. Ямашита бе безкомпромисен учител, но той никога не би изложил нито един от учениците си на опасност от сериозно нараняване. Беше под достойнството на сенсей да приеме предизвикателството, но аз буквално си представях трескавия ход на мисълта му в търсене на други варианти. Можеше ли този двубой да изиграе някаква роля в обучението на учениците му? Кой би бил най-подходящият противник на Мич? Кен беше старшият и би бил логичен избор. Но всички ние знаехме — в това число и сенсей, — че жена му неотдавна бе родила и че тези дни значителна част от умствената енергия на Кен не беше фокусирана върху тренировките. Той беше добър (дори в лошите си дни), но двубоят, който назряваше, бе от онези, след които и двамата противници се прибират, накуцвайки. Кен нямаше нужда от това точно сега и Ямашита прекрасно го съзнаваше.