На ъгъла на „Амстердам авеню“ и 61-а улица имаше малка задънена уличка, сгушена между два жилищни блока.
Габриел счупи стъклото на старото мини със силен удар с лакът. Двамата с Алис изгубиха повече от четвърт час, за да намерят кола, паркирана на не особено оживено място и достатъчно овехтяла, за да можеше да мине за купена „на старо“.
Беше „Остин Купър Ес“ с каросерия с цвят на захаросан кестен и с бял покрив. Успешен модел от края на 60-те години на XIX век, грижливо реставриран от някой колекционер.
— Сигурен ли сте, че знаете какво правите?
Габриел отговори с въпрос:
— За какво човек може да бъде сигурен в живота си?
Той промъкна ръката си през прозореца и отвори вратата. Противно на онова, което ни представят филмите, да откраднеш кола, като се опитваш да свържеш захранващите кабели, не е лесна работа. И още по-трудно е, ако си прикован към някого другиго.
Габриел седна на мястото на шофьора, след това се наведе над волана от алуминий и лакирано дърво, докато Алис се правеше, че разговаря с него, облегната на прозореца.
Инстинктивно си бяха разпределили ролите: тя наблюдаваше наоколо, докато той се опитваше да се справи с техниката.
С отмерен удар Габриел счупи пластмасовите повърхности, които покриваха оста на волана. Със свободната си ръка извади предпазителите, за да достигне до кабелите. От един пластмасов цилиндър излизаха три жици с различни цветове.
— Къде се научихте да правите това?
— В школата на улицата. Квартал „Енгълуд“, южно от Чикаго.
Той разгледа внимателно всички жички, за да избере чифта, който щеше да запали колата.
— Това е кабелът, който подхранва цялата електрическа верига на автомобила — обясни и посочи двете кафяви жички.
— Дали не сънувам? Нали няма да ми изнасяте курс по механика!
Обиден, той измъкна кабелите от цилиндъра, оголи краищата им и ги събра, за да включи захранването. Таблото светна веднага.
— Побързайте, по дяволите! Една жена ни забеляза от балкона си.
— Ако смятате, че е лесно да се действа с една ръка! Бих желал да ви видя вас!
— Нали толкова се хвалехте с вашата „школа на улицата“.
Поставен под натиск и презрял предпазливостта, Габриел оголи със зъби кабелите на стартера.
— Помогнете вместо да се жалвате! Вземете тази жица. Внимателно я допрете до моята. Ето така…
Действието им предизвика искра и се чу как моторът заработва. Размениха си бърз съучастнически поглед, за да отпразнуват малката победа.
— Давайте — нареди тя и го изблъска вътре в купето. — Аз ще карам.
— И дума да не ста…
— Това е заповед — прекъсна го тя. — Всъщност нямаме избор. Аз ще държа волана, вие ще сменяте скоростите.
5
Ред Хук
Има неща, които човек усвоява по-добре в спокойствие, а други — в буря.
Демонстрирайки цветовете на Полицейското управление на Ню Йорк, един форд таурус стоеше на ъгъла на „Бродуей“ и на 66-а улица.
Побързай, Майк!
Вътре в колата Джоди Костело, двайсет и четири годишна, проявяваше нетърпение и барабанеше по волана.
Младата полицайка попадна в нюйоркската полиция в началото на месеца и работата й съвсем не беше толкова вълнуваща, колкото бе очаквала. Тази сутрин нямаше дори три четвърти час, откакто беше поела дежурството си и вече усещаше изтръпване в краката. Секторът й за патрулиране (на запад от Сентръл Парк) покриваше богат квартал, прекалено спокоен за нейния вкус. За петнайсет дни дейността й се ограничаваше до това да дава информация на туристи, да преследва улични апаши, да съставя актове за превишена скорост и да разчиства от миризливи пияници.
За да не е наред всичко й бяха лепнали за съекипник истинска карикатура: Майк Ернандес, на когото му оставаха шест месеца до пенсията. Беше страхотно бреме. Привърженик на най-малкото усилие, той мислеше само как да се натъпче и старателно работеше, за да не върши нищо, като непрекъснато правеше „паузи за понички“, „спирки за хамбургери“ и „отбивки за кока-кола“ или си лафеше сладко-сладко с търговците и летовниците. Прекалено своеобразно разбиране за ролята на кварталния полицай!
Хубаво, стига толкова! — нервира се Джоди. — Не са необходими два часа, за да си купиш понички!
12
Уила Катър (1873–1947) е според Уилям Фокнър „един от петте най-велики романисти на Америка“. Цитатът е от романа й „Песента на чучулигата“, написан през 1915 г., портрет на художника в процес на изграждане.