— Каква е всъщност тази жена? — попита Габриел, прекрачвайки канализационна шахта.
— Топмодел, който е бил на върха на славата си през 90-те години на XX век.
Буйно пламъче светна в очите на джазмена.
— Истинска манекенка ли?
— Това ви възбужда, нали? — рече тя укорително.
— Не, само съм учуден от тази смяна на професията — отговори той, леко засегнат.
— Във всеки случай картините и скулптурите й започват да се ценят при галеристите.
— Вашият приятел Сеймур е поклонник на съвременното изкуство?
— Да, дори е истински колекционер. Придобил е от баща си тази страст, както и значително наследство, което му позволява да я задоволява…
— А вие?
Тя повдигна рамене.
— Не разбирам изкуството. Но всеки със своята мания: аз също си имам трофеи.
Той присви вежди.
— Какви са те?
— Престъпници, убийци, нападатели.
Когато пристигнаха пред някогашната фабрика, те останаха за момент безмълвни, преди да забележат, че чугунената врата, която ограничаваше достъпа до партера не беше затворена. Взеха асансьор с желязна решетка, който приличаше повече на устройство, с което се изкачват стоки, и натиснаха бутона за последния етаж. Кабината се отвори към бетонирана платформа, която водеше до металическа противопожарна врата. Наложи се да звънят няколко пъти, докато Ники дойде да отвори.
Голяма кожена престилка, дебели ръкавици, шумозащитна каска, предпазен прозрачен шлем и черни очила. Привлекателният силует на бившата манекенка чезнеше зад образа на съвършения железар.
— Добър ден, аз съм Алис Шефер. Моят приятел Сеймур вероятно…
— Влизайте, побързайте! — прекъсна я Ники и вдигна маската и опушените си стъкла. — Предупреждавам ви, не ми пука за вашите истории и не искам да бъда замесвана. Свалям ви белезниците и незабавно се омитате, разбрано?
Те потвърдиха с кимане и затвориха вратата след себе си. Помещението повече приличаше на железарска работилница, отколкото на художническо ателие. Осветено само от дневната светлина, то представляваше огромна стая, със стени, окичени с всевъзможни инструменти: всякакви големини чукове, поялници, горелки. Нажежената жарава, която червенееше в железолеярната пещ, образуваше оранжеви контури около наковалнята и ръжена.
Следвайки Ники, те напредваха по необработения паркет и с труд си пробиваха път сред металическите композиции, заели пространството: сериграфии с пурпурни и охрени отражения, които блестяха върху стоманата, скулптури от ръждиво желязо, чиито заострени линии заплашваха да пробият тавана.
— Седнете тук — нареди скулпторката и посочи два изтърбушени стола, които беше подредила преди пристигането им.
Бързайки да се свърши работата, Алис и Габриел заеха местата си от двете страни на един тезгях. Докато Ники закрепваше диск за рязане на ъглошлайфна машина, тя ги помоли да стегнат веригата на белезниците в менгеме. След това машината издаде ужасяващ шум, а художничката се приближи до бегълците.
Дискът разсече халката за по-малко от три секунди и връзката незабавно се разпадна. Няколко удара, нанесени с остро длето, окончателно освободиха езичетата на стоманените белезници.
Най-после! — въздъхна Алис и започна да разтрива кървящата си китка.
Промълви няколко думи за благодарност, но Никовски студено я изпревари:
— Сега изчезвайте! — нареди тя и посочи вратата. Облекчени, че са си възвърнали свободата, двамата покорно се подчиниха.
Върнаха се на кея с усмивка на устните. Освобождението не отговаряше на нито един от въпросите им, но бележеше нов етап: отново бяха независими, първо стъпало, за да се приближат към истината.
Като хора, отхвърлили всичкото бреме, направиха няколко крачки до доковете. Сега вятърът беше приятно хладен. Небето, все така синьо, контрастираше със строгостта на постиндустриалния декор: изоставени терени, върволица от хангари и складове. Гледката беше замайваща. С един поглед можеха да проследят цялото крайбрежие на Ню Йорк от Статуята на Свободата до Ню Джързи.
— Елате, ще ви черпя едно капучино! — предложи Габриел с радостен глас и посочи малко кафене, настанило се в стар вагон от трамвай, покрит с графити.